Виж темата - Да започнеш от начало а.k.a The Beginning (part 1)

от **Spit-Fire** » 10 Дек 2008, 20:12

Тъмнината бавно бе разкъсана от дневните лъчи. Образите все още бяха размътени и неясни. Всичките повтаряха - "Всичко е наред, бъди спокоен, ще се оправиш". Той почти не виждаше нищо, нито чувстваше тялото си. Единствено слухът му беше наред и това, което чуваше го плашеше - разни медицински термини, коментари за състоянието му както и какво е станало. Светлината изчезваше малко по малко докато настъпи мрак отново.
Сякъш след няколко секунди за него тя отново се появи. Той не знаеше въобще какво става. Сякъш бе дух, който се носеше наоколо.
- Какво имаме тук?
- Младеж на 24 години, фрактура на черепа, 3 счупени гръбначни прешлена, 3 счупени ребра - едното е пробило малка част от черния дроб, 2 счупени крака, счупена ръка и извадено рамо.
- Бързо давайте носилка, младежа едвам се крепи.
Пет лекаря се зададоха от коридора бягайки и бутайки една носилка. Те го преместиха на нея и веднага тръгнаха към операционната. Операцията траеше с часове. В чакалнята имаше няколко неспокойни човека, които чакаха вести от някой вещ за състоянието на момчето.
Часовете си минаваха, един, два, три...
...
- Г-жа Атанасова? - извика един лекар докато четеше нещо в тефтера си.
Едно младо момиче, около 23-24 години, стана от стола си и се затича към лекаря.
- Аз съм г-жица Атанасова - каза задъхано тя - имате ли да ми кажете нещо за Наско?
- Ъммм госпожица казвате значи... - в този момент тя го прекъсна като се сопна, че това не е важно в момента. - Положението на вашия Атанас е доста критично. Успяхме да го закрепим на границата между живота и смъртта и сега единствено от неговия организъм зависи дали ще се пребори или не.
Погледа на Вероника стана доста уплашен и нервен. Тя спря да чува всички звуци около нея и се затвори в себе си за миг. Различни мисли и чувства, повечето от които лоши изпълниха главата и. Човек си мисли, че може да направи всичко а всъщност понякога е толкова безсилен, че чак боли. Всички от нас са изпитвали онова чувство да искаш да можеш да направиш нещо, но всъщност нищо да не зависи от теб. Боли те право в сърцето без дори да можеш да го спреш а главата ти ще се пръсне от милиардите мисли които обработва за секунди.
Наско беше добро момче. Строен младеж на 24 години, с рунтава кестенява коса и зелени очи. Славеше се в автомобилните среди с това, че кара умопомрачително добре. Не веднъж той бе печелил регионални и национални състезания по дрифтинг и италианско преследване. Защо точно тези стилове, ако можем така да ги наречем? Зашото точно в тях той виждаше красотата на моторспорта. Защото една кола трябва да се управлява с сърце...
А всъщност колко нелепа бе цялата случка която предизвика сегашното му състояние...
Денят беше прекрасна слънчева неделя. Целият град се бе опразнил от хилядите вечно бързащи за някъде хора и всичко беше много спокойно. Именно по това време Наско обичаше да кара из града за да релаксира. Настроението му беше добро и той си караше нехайно из града под звуците на любимата му музика. И точно на път към дома на неговата приятелка, шофьор на ТИР, заспал на волана, навлиза в неговото платно и резултата е на лице... Докато Наско береше душа в болницата, на километри от него на един самотен паркинг се намираше неговата сгъната до неузнаваемост кола - черен Nissan 240SX. Едно беше сигурно - от нея не ставаше нищо. Но да се върнем в настоящето.
- Г-о Атанасова, дори и да стоите тук ден и нощ не можете да направите нищо за жалост. Най-добре се приберете и се наспете хубаво. Утре можете да дойдете отново.
Вероника се вслуша в думите на лекаря, тъй като действително нямаше какво да направи. Тя тръгна из коридорите на болницата с каменно изражение и излезе навън. Беше завалял дъжд. Тя бе свела глава и ходеше бавно по тротоара. Студени капки дъжд и горещи сълзи капеха от небето и очите на Вероника. Вместо да се прибере в тях, тя се отправи към църквата за да се помоли и да запали няколко свещички. Вероника не посещаваше редовно църква, но винаги когато нещо и тежеше или се намираше в труден период тя го правеше.
Тя излезе от църквата и бавно тръгна по пътя за тях. Телефонът и постоянно звънеше, но не му обръщаше внимание...
Дъждът валеше все по-силно и по-силно. Сякъш небето плачеше също.
След около час, Вероника се прибра. Телефонът и отново звънна. С пренебрежение тя погледна дисплея на който беше изписано името "Мимс"(Мария) - нейната най-добра приятелка. Вероника натисна зелената слушалка.
- Хей, Вики, защо не ми вдигаш???
- Не съм в настроение за разговори...
- Какво става с Наско? А ти как си? Искаш ли да те взема след като се оправиш и починеш?
- Не знам, нищо не знам в момента... Хайде да те потърся като съм по-добре...
- Добре, Вики. Искам да знаеш, че всичко ще се оправи! Бъди силна! Обичам те!!!
- Не се притеснявай... айде, Мим, дочуване...
Вероника затвори телефона и отново се разплака.
Но тя реши, че най-добре е да си вземе душ и да легне да почине. Така и направи. След дълъг престой в ваната, тя се подсуши и легна. Доста трудна задача беше да заспи, тъй като мислите в главата й не преставаха да циркулират. Но умората си каза думата и след минути Вероника затвори очи и се унесе в съня си...

Част 2 - когато имам време.

от **M2PR** » 10 Дек 2008, 20:33

Ох, сега пак ше ни тормозиш да чакаме ли чакаме.... Чудесно!

Аз вече чакам 2та част!!! :twisted:

от **((:BuKcu:))** » 11 Дек 2008, 0:00

Пишеш много увлекателно. Ама хората са го казали - правиш ли нещо с кеф, винаги се получава.

Тази история ми напомня....може би на стила на писане...на книгата "Ами ако това беше истина", филмът мисля, че се казваше "Just Like Heaven". Като тематика нямат нищо общо, но....просто начинът, по който е написано ми напомня на този роман. :shock: