За храброст

[LiTtLeRoCk]

Написах няколко неща за Ботев и вие ще ме изядете, но не ви ли се струва странно, че никой не отрича нещо, написано то мен? Никой не казва "това не е вярно, защото...". Само персонални определения. ОК, да речем че аз съм най, ама най-грешния на този Свят, я тогава ми обяснете следното. Защо в Уикипедията, където има сравнително много и що годе вярна информация, на страницата "БЪЛГАРСКИ РЕВОЛЮЦИОНЕРИ" името на Христо Ботев го няма? Васил Левски е там, но Ботев не. Защо? От всички грамотни и ползващи интернет българи няма нито един, дето да го включи в този списък???
Защо в София ми се струва, че няма улица на името на една баба Тонка, но има булевард Брюскел ...?

Кой да го отрече?Кой да го потвърди?Имали такива които са били рамо до рамо с него, че да потвърдят или отрекат такива твърдения?Само човек, който познава друг човек може да дава оценка за него, a такива като мен и теб можем да съдим за него по делата му.А не мога да си обясня, как ти даваш оценка за такива хора, историк ли си, а може би си бил рамо до рамо с него?
Тва за улиците пък е абсолютна глупост.Всяка община решава тези неща, не мислиш ли?

[Jordana Профил]

И в София и във Варна има ул. Баба Тонка а и не само улици носят това име.
И google както wiki не са трета инстанция и е време да спре оплюването на личности и тенденциозно интерпретиране на факти от българската история.

[_galio_ Профил]

нещо изскочи случайно:


Тежко, тежко! Вино дайте!
Пиян дано аз забравя
туй, що, глупци, вий не знайте
позор ли е или слава!

Да забравя край свой роден,
бащина си мила стряха
и тез, що в мен дух свободен,
дух за борба завещаха!

Да забравя род свой беден,
гробът бащин, плачът майчин, -
тез, що залъкът наеден
грабят с благороден начин, -

грабят от народът гладен,
граби подъл чорбаджия,
за злато търговец жаден
и поп с божа литургия!

Грабете го, неразбрани!
Грабете го! Кой ви бърка?
Скоро той не ще да стане:
ний сме синца с чаши в ръка!

Пием, пеем буйни песни
и зъбим се на тирана;
механите са нам тесни -
крещим: "Хайде на Балкана!"

Крещим, но щом изтрезнеем,
забравяме думи, клетви,
и немеем и се смеем
пред народни свети жертви!

А тиранинът върлува
и безчести край наш роден:
коли, беси, бие, псува
и глоби народ поробен!

О, налейте! Ще да пия!
На душа ми да олекне,
чувства трезви да убия,
ръка мъжка да омекне!

Ще да пия на пук врагу,
на пук и вам, патриоти,
аз вече нямам мило, драго,
а вий... вий сте идиоти!

Звучи си актуално, а?

[zlatko_baretata Профил]

ОБЕСВАНЕТО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ

Христо Ботев


О, майко моя, родино мила,
защо тъй жално, тъй милно плачеш?
Гарване, и ти, птицо проклета,
на чий гроб там тъй грозно грачеш?

Ох, зная, зная, ти плачеш, майко,
затуй, че ти си черна робиня,
затуй, че твоят свещен глас, майко,
е глас без помощ, глас във пустиня.

Плачи! Там близо край град София
стърчи, аз видях, черно бесило,
и твой един син, Българийо,
виси на него със страшна сила.

Гарванът грачи грозно, зловещо,
псета и вълци вият в полята,
старци се молят богу горещо,
жените плачат, пищят децата.

Зимата пее свойта зла песен,
вихрове гонят тръни в полето,
и студ, и мраз, и плач без надежда
навяват на теб скръб на сърцето.

И като си говорим за Уикипедия:
http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A5%D1% ... 0%B5%D0%B2

Пак повтарям - освен цялата друга революционна дейност, която е вършел, да хване пушката и да тръгне да мре за страната си и после някой да го нарича "кръчмарски революционер"... жалка работа. За всички нас.

[zlatko_baretata Профил]

Едно от най-красивите стихотворения на Ботев (поне за мен):

МОЯТА МОЛИТВА


"Благословен бог наш..."

О, мой боже, правий боже!
Не ти, що си в небесата,
а ти, що си в мене, боже -
мен в сърцето и в душата...

Не ти, комуто се кланят
калугери и попове
и комуто свещи палят
православните скотове;

не ти, който си направил
от кал мъжът и жената,
а човекът си оставил
роб да бъде на земята;

не ти, който си помазал
царе, папи, патриарси,
а в неволя си зарязал
мойте братя сиромаси;

не ти, който учиш робът
да търпи и да се моли
и храниш го дор до гробът
само със надежди голи;

не ти, боже на лъжците,
на безчестните тирани,
не ти, идол на глупците,
на човешките душмани!

А ти, боже, на разумът,
защитниче на робите,
на когото щат празнуват
денят скоро народите!

Вдъхни секиму, о, боже!
любов жива за свобода -
да се бори кой как може
с душманите на народа.

Подкрепи и мен ръката,
та кога въстане робът,
в редовете на борбата
да си найда и аз гробът!

Не оставяй да изстине
буйно сърце на чужбина,
и гласът ми да премине
тихо като през пустиня!...

П.С. Каквото е написал, това и е направил, този "кръчмарски революционер"...

[Binev_OuT Профил]

Написах няколко неща за Ботев и вие ще ме изядете, но не ви ли се струва странно, че никой не отрича нещо, написано то мен? Никой не казва "това не е вярно, защото...". Само персонални определения. ОК, да речем че аз съм най, ама най-грешния на този Свят, я тогава ми обяснете следното. Защо в Уикипедията, където има сравнително много и що годе вярна информация, на страницата "БЪЛГАРСКИ РЕВОЛЮЦИОНЕРИ" името на Христо Ботев го няма? Васил Левски е там, но Ботев не. Защо? От всички грамотни и ползващи интернет българи няма нито един, дето да го включи в този списък???
Защо в София ми се струва, че няма улица на името на една баба Тонка, но има булевард Брюскел ...?

Какво написа колега!?
Кое трябва да потвърдим и отречем?
Задълбаваш се в историята,изнасяш определени факти които са ти удобни за .... и аз не знам за кое,така и не разбрах защо и какво пишеш.
А защо взимаш Каравелов за чиста монета - защо не написа за "изгубения" архив на революционния комитет главна причина за обесването на Дякона?
От къде се е взел Поп Кръстьо в историята,а защо ,а кой го е сложил в нея - интересувал ли си се?Някой видял ли го е как отива в конака?
Та Каравелов нарича четниците - "пияна тайфа" - и ти се хващаш за точно тия думи и изписваш цял роман.
Никога не са се харесвали тия двамата,единия е завиждал на другия за огромния талант в поезията,другия пък го е ненавиждал заради това че е бил страхливец.Това са просто едни разпри между две исторически личности и няма смисъл да се задълбава па и да пишат такива глупости на такава основа.Ботев е лежал по румънските затвори,крал е от богатите и е давал на бедните - и ся кво това по-малко революционер ли го прави?
Защо Каравелов е отлъчен от БРЦК след смъртта на Левски?А думите на Левски изречени в писмен вид - "Каравелов може да ме предаде един ден"
-що не ги постна в онзи километричен пост?Кое подкрепяш в поста си?Какво искаш да покажеш?
Говориш за Уикипедия - там можеш да четеш за филмографията на Уйл Смит , историята има къде да се чете!Ботев има достатъчно голямо отредено място и в литературата и в историята - че го няма в Уики - ще го преживеем някак!
Това са били хора,грешили са , карали са се , предавали са се - няма как.Та в коя история и в кой народ няма предатели?Освен в гръцката де .Е за тва трябва като тях , да пишем само за убавото , да не си признаваме лошото и да сме пишман-върли патриоти - по - добре от колкото да се мразим един друг кат животни!

[Е.Димитров Профил ICQ]

Някой хора виждат историята но през очите на днешните реалности и това вече става мода не само тук,ами на всякъде в историята ни.
Какво имам в предвид.
Левски,Ботев през очите на съвременника се явяват...терористи...
Ами да,все повече елеменити заявяват че България не е била под турско робство ами била да кажем "зависима икономика" и всички които не били съгласни били "терористи",както и че не е имало турско робство ами "османско присъствие" и като така,всички опити са били смятани за терористични акции ,а "кланетата" (след някоя друга година вече няма да се споменават) са всъщност потушаване на размирици и защита на бизнеса...
А помнете ми думата че лека полека нещата ще се изместят...
Миналата година лятото по телевизията даваха някакъв "историк",който беше дори написал книга на български език че всъщност Левски си бил един вид убиец ....
Капутска работа.
И прав е колегата от зад океана,това ние си го правил,защото има доста българи с предателско мислене и въобще без мислене,саможиви и свръх материалисти...

[zlatko_baretata Профил]

В духа на темата, а и поради фактът, че наближава 2 юни (датите, които отнинаха - 3-ти март, 1-ви май, 6-ти май, 24-ти май) предлагам във форума да се направи автоматичен календар на българските национални празници и на съответната дата, информация за националния празник да бъде сложена на главния банер на форума - там, където в момента още тече инфото за БМВ събора. Банерът, например, може да гласи на този 2 юни: "2-ри юни 2013г. - 137 години от смъртта на великия български революционер и поет Христо Ботев, паднал за освобождението на България от турско робство!"

[zlatko_baretata Профил]

http://bnt.bg/bg/productions/104/editio ... ni_istorii

[krystal]

В дyха на хyбавата тема копирам нещо от тyк: http://www.bulgarianhistory.org/

Джеймс Баучер или ирландецът, който обожаваше България

В днешния брой на рубриката ще ви представим историята на един… ирландски журналист. Един наистина необикновен журналист, чийто живот не само трябва да познаваме, ами и да разказваме. И докато се възползваме от всеобщата нашенска черта да твърдим, че всички народи изпитват неприязън към българите, това далеч не се оказва така, вземайки предвид делата на личности като Джеймс Баучер, чиято история ще разберете в следващите редове. Ще разберете какво е карало един британец да носи български народни носии, да спи завит с ямурлук и да пие ракия.
Джеймс Баучер се ражда на на 18 декември 1850 г. в Боготстаун. Получава добро образование в Дъблин, тъй като е роден в семейство на земевладелци. Запленен е от музиката, но за съжаление започва частично да губи слуха си и пренасочва интересите в сферата на езиците и журналистиката. Завършва висшето си образование и започва работа като преподавател в Итън. Пише редица статии и бързо гигантът “Таймс” го забелязва. Издига се за кратко време и съвсем скоро му е поверена задачата да бъде кореспондент на вестника в Югоизточна Европа. Първото пътуване на Джеймс Баучер е в Румъния през 1887 г. До началото на XX век обикаля почти всички балкански държави, като посвещава трудове и статии на политическото и социалното положение в тях.

Мисията на Джеймс Баучер в София започва с конфликт. Журналистът не криел възмущението си от княз Фердинанд и Константин Стоилов, защото силно вярвал, че те имат пръст в убийството на Стефан Стамболов. Успял доста бързо да си осигури негативно отношение от българския държавен глава, но това не го спряло. Както се досещате, във висшите кръгове директно проявена омраза не може да има, но все пак се знае, че Фердинанд не долюбвал Баучер, макар къщата на журналиста да била точно срещу Двореца. За Баучер можем да кажем, че бил “непукист“, защото рядко се е вълнувал от това какво би било най-сензационно и четено, а по-скоро се осланял на собствената си представа за справедливост и съвест.
Джеймс Баучер отрежда специално внимание на несправедливостите в България. Неведнъж той споделя, че именно тя го е запленила най-много и неслучайно най-мащабните и успешни негови статии са за ситуацията в държавата ни. Той отделя внимание на всички несполуки, които сполетяват страната ни. Статиите, които пише за нередностите, въведени от Букурещкия и Ньойския мирен договор срещат огромен интерес сред обществото. По време на Първата световна война изготвя редица от съобщения и петиции до представителите на Антантата, като в тях апелира към снизходителност по отношение на България и българите. Каузата му е подкрепена от братята Ноел и Чарлз Бъкстон. Както се досещате, този му ход далеч не се харесал на основния представител на Антантата – Великобритания. Журналистът бил на косъм да загуби работата си.

Тук е моментът да вмъкнем един интересен факт около личността на ирландския журналист. Няма българин, който да не познава картината на Иван Мърквичка ‘- “Ръченица”. Тя “разказва” на поколения българчета за националния бит, обичаи, образи, носии и нрави от епохата след Освобождението. Ръченицата се разиграва в една кръчма в Бистрица (в близост до София), а един от играещите я е именно Джеймс Баучер. Но как един чешки художник и един британски кореспондент намират общо помежду си? Изследователите сочат, че срещата на ирландеца и твореца е случайна, тъй като файтонджията на Баучер е родом от Бистрица и често го водел там. Фактът, че Баучер играе ръченица, облечен в шопска носия не трябва да ни изненадва по никакъв начин и само затвърждава прозвището му - “ирландецът с българското сърце”. Твърди се, че след срещите им в Бистрица, художникът и журналиста се сближават изключително много.
След войните за национално обединение Баучер пише десетки статии за съдбата на бежанците и апелира към световната общественост насилията в Балканите да бъдат спрени. Той дава всичко от себе си, за да спре тези ужасяващи процеси, но за жалост не успява. Едно от най-любимите му места за посещение е бил Рилският манастир, като това си проличава от желанието му да бъде погребан там. Можем смело да твърдим, че донякъде България е признателна на Джеймс Баучер. Макар приносът му към народа ни да е меко казано огромен и заслугата му да трябва да бъде още по-призната, не можем да не отбележим, че редица улици и булеварди в страната са кръстени на негово име. Както и гласи предсмъртното му желание, след гибелта си (30.12.1920г.) той бива положен в близост до Рилския манастир – чест, която е оказана само този чужденец.

Без излишен патос можем да кажем, че ирландецът е обожавал България. Той е основният (да не употребяваме “единственият”) фактор, английската общественост да разбере за събитията в следосвобожденска България. Ако през 1876 г. в IХ издание на британската енциклопедия има само две страници и половина за България, в Х издание от 1902 г. има цели 14 страници, написани от него. И отделно за Македония, която той обявява в по-голямата си част за историческа България.

Нека днес, сто години по-късно, да се сетим всъщност колко значим е подвига на Джеймс Дейвид Баучер. Нека се сетим, че във времената, в които България беше репресирана от Великите сили и мнозина се опитаха да й попречат да се развива нормално, един ирландец не само й помогна, той й се зарече и отдаде. Той посвети цялата си кариера, за да запознае света, че там – в Югоизточна Европа, има една прекрасна държава, която търси своето обединение, която търси своя идеал. Непонятно е за нас как човек, който би трябвало да върши неутрално професионалните си задължения, се превърна в такъв българофил и радетел на България. И ако все още си мислите, че такива хора вече няма и разказът ни за Джеймс Баучер е ненужен, ще кажем това, което винаги казваме – отношението на ирландеца към България трябва да ни покаже еднозначно, че сме родени в едно райско кътче, което се нуждае от нас за да бъде малко по-добро.

В следващите редове публикуваме цитат от статия на Джеймс Баучер за България:

„Наистина българите направиха чудеса. Те съществуват от подписването на Берлинския договор в условия, които в никакъв случай не могат да бъдат наречени благоприятни за тяхното развитие. Те нямаха активни приятели, а трябваше да се примирят с много активни и безскрупулни врагове. Наемни убийци шетаха из страната с цел да ликвидират най-изявените граждани; чужди емисари живяха сред тях, за да предизвикат безредици с най-долни средства; трябваше да се бият със сърбите и да живеят под постоянната заплаха от окупация от неимоверно по-силен враг. Те се справиха с тези трудности с тиха смелост и упорство, черти с които всеки един народ би се гордял и доказаха, че са най-достойните претенденти за отхвърлянето на робството”

[MOGY]

Борис Дрангов носител на ореден "За Храброст" IV степен,командир на 9-ти пехотен Пловдивски полк.



Загива на 26 май 1917 при тежък артилерийски обстрел ,близо до кота 1050 в Завоя на река Черна.
Три населени места в България носят неговото име,Дрангови са скалите на Беласица, където войнишки нож е изписал през пролетта на 1916 г. „Аз служих при Дрангов!”.На Борис Дрангов е кръстен и Дрангов връх в Брезнишките възвишения на остров Гринуич в Антарктика.

[alx Профил ICQ]

е, не е толкова героично като писането на стихове, но...

Битката при Сливница е голямо сражение по време на Сръбско-българска война, водено в района на град Сливница и село Алдомировци, местностите Три уши и Мека црев, в периода 5 ноември 1885 - 7 ноември 1885 година.
Фронтовата линия при Сливница е разделена на 3 части, а съотношението е 12 000 българи срещу 25 000 сърби.

5 ноември
Сутринта на 5 ноември започва решителното Сливнишко сражение. Към 9 часа сутринта сърбите напредват, но батареята на капитан Георги Силянов ги отблъсва бързо и без да даде жертви. Българите започват контраатака при село Мало Малово, както е наредил княз Александър I Батенберг, и скоро сръбските части са принудени да отстъпят. Сражението се води предимно на този фланг, като сърбите извършват постоянни нападения, но без успех.
В битката българската артилерия помага много на пехотната войска, чрез усилен огън, но въпреки това десният български фланг се изтегля до укрепените позиции поради липса на боеприпаси.
6 ноември
Докато битката при Сливница е в разгара си, сръбската Моравска дивизия превзема Брезник и се насочва към левия фланг на българските позиции в Сливница. Шумадийската дивизия се съединява с Дунавската и Дринската при сливнишките позиции.
На левия фланг положението не е толкова добро за българите. Шумадийската и Моравската дивизия настъпват от юг и югозапад. Срещу тила на моравците, чийто щаб се намира в Брезник и които настъпват към Гургулят, са изпратени 1 950 души под командването на капитан Стефан Кисов (виж Бой при Брезник). Въпреки че в крайна сметка е разбит, българският отряд забавя цялата Моравската дивизия в придвижването ѝ към Сливница, където се решава изхода на войната, и заставя сърбите да отделят два батальона за прикритие от юг.
7 ноември
На 7 ноември, след нови попълнения и в двете страни, сърбите достигат 40 000, а българите 32 000.
В ранната сутрин на 7 ноември капитан Христо Попов и воденият от него отряд се насочват към село Гургулят, където срещат 3 сръбски батальона, една батарея и един ескадрон и ги разгромяват в Битката при Гургулят.
По това време сръбските войски на северния фланг се съвземат и си връщат част от изгубените терени. Българите контраатакуват. Капитан Марин Маринов - командващ Бдинския полк, нарежда щикова атака - „На нож“, като сам повежда бойците си и загива в боя. По-късно Бдинският полк е подкрепен от плевенските дружини и една батарея. Развихря се ожесточена борба за надмощие, но сърбите не успяват да издържат и обръщат в бяг, от тук нататък ходът на сражението е решен. По обяд на 7 ноември българите минават в настъпление.
Отрядът на капитан Коста Паница разбива сръбските войски при Ропот и Комщица и навлиза в Сърбия, като с това приключва битката при Сливница.

Бой при Гургулят

Конфликт: Сръбско-българска война

Монумента на загиналите в боя при Гургулят
Период 7 ноември 1885
Място Гургулят, България
Резултат Победа за България
Воюващи страни
Отряд на капитан Христо Попов, България Моравска дивизия, Сърбия
Командири
капитан Христо Попов полковник Петър Топалович
Жертви и загуби
46 убити
71 ранени
11 изчезнали 82 убити
46 ранени
89 пленени

Боят при Гургулят е бой от Сръбско-българската война, воден на 7 ноември (19 ноември по нов стил) 1885 година, в района на село Гургулят, Софийска област.

Отрядът на капитан Попов в състав три пехотни дружини, артилерийска батарея и по-малко от два ескадрона получава задача да настъпи от Алдомировци към Ракита, за да срещне Моравската дивизия.
Ход на битката

На 7 ноември в 8.30 ч. капитан Попов развръща отряда на позиция от вис. Вишая до височините северно от Гургулят, като оставя четири роти в резерв. Артилерията заема позиции зад пехотата и открива огън по батареите и настъпващия противник. Към обяд сръбската армия насочва силите си в посока Кърнул с цел да обходи левия фланг на отряда. Тъй като огънят на сръбската артилерия непрекъснато се усилва и загубите на отряда се увеличават, капитан Попов решава да премине в настъпление, което започва към 16.00 ч. Отрядът се вдига на щикова атака и противникът не издържа на удара.
В боя вземат участие местните жители, включително и жени.

Поручик Димитър Списаревски от 3/6 изтребителен орляк е един от пилотите на бойно дежурство на летище Божурище с Месершмит Ме-109G-2, които трябва да пресрещнат нападащите „освободители“ преди да достигнат града. Това е първият му боен полет, за който той се готви отдавна. Самолетът на Списаревски не успява да стартира, затова той излита с резервна машина, след другите. Когато достига бомбардировачите, въздушният бой вече се води. Сам с безумно смела виртуозна маневра, измъквайки се от два американски изтребителя се насочва към група от 16 Летящи крепости отървала се от българските изтребители и взела необезпокоявана курс към София, той взема на прицел една крепост атакува устремно без да се интересува от огъня на изтребителното ѝ прикритие, с непрестанен точен огън прострелва поврежда тежко и подпалва този бомбардировач, но в ожесточената си битка за по-малко от две минути изразходва всички боеприпаси на бордовата картечница, а самолета му е сериозно прострелян от крепостите и охраняващите ги британски изтребители, българинът разбира, че жив няма да излезе от котела в който се намира. Тогава, без колебание, той насочва изтребителя си и нанася унищожителен таранен удар на водещия формацията тежък американски бомбардировач. Летящата крепост е разцепена и са разпада във въздуха, спасява се само опашният стрелец, който е изхвърлен заедно с картечниците от ударната вълна. Самолетът на Списаревски пада разбит на височините над село Пасарел, Софийско. Тялото му е открито сред отломките. От другата страна на селото пада поразеният четиримоторен бомбардировач. Следствие лютата съпротива врагът е отблъснат, принуден е да хвърли бомбите си в полето и да се оттегли.

ето и един немец дето не е баучер ама... и той бива разбира се отнесли сме се към него както подобава- по български...

Герхард Венгел (на немски: Gerhard Wengel) е германски летец-изтребител, хауптман от Луфтвафе, загинал във въздушен бой в защита на София от британско-американските бомбардировки.[1][2]
През Втората световна война Герхард Венгел е на служба в Луфтвафе, където през февруари 1943 г. е назначен за командир (Gruppenkommandeur) на I./JG 5 „Eismeer“ (1-ва група от Изтребителна ескадра 5 „Ледено море“)[3]. От 15 ноември до 9 януари I./JG 5 е пребазирана от Норвегия в край Плоещ, Румъния, на летище Търгшорул Ноу[4], за да защитава нефтените рафинерии от американските бомбардировки. На 9 януари 1944 г. групата е предислоцирана на летище Враждебна край София.
На следващия ден, 10 януари 1944 г., е първата комбинирана (дневно-нощна) англо-американска бомбардировка над българската столица. В дневния удар, проведен от американците, участват 280 самолета - 180 бомбардировача от т. нар. „Летящи крепости“ (143 B-17 Flying Fortress и 37 B-24 Liberator), прикривани от 100 изтребителя P-38 Lightning. Срещу тях излитат 39 български изтебителя - 2/6 изтребителен орляк с 23 Dewoitine D.520 и 3/6 изтребителен орляк с 16 Me-109G.[5] Излита и немската I./JG 5 с 30 изтребителя Me-109G. В последвалия въздушен бой българите свалят 5 бомбардировача и 3 изтребителя, немскитеите летци също се бият защитавайки София и унищожават 3 бомбардировача[6]. В тази битка кап. Герхард Венгел е свален край Радомир и той загива. Погребан е в немския парцел на Централните софийски гробища (според други данни в Банкя).
На 5 ноември 2004 година с официални почести в столичната градина „Мадара“ при бул. "Прага" по решение на Столичния общински съвет[7][8] е открита гранитна паметна плоча на кап. Герхард Венгел, поставена на витошка морена. На 20 юли 2012 година през нощта мемориалната плоча на летеца е поругана и разбита[9][10], но още на следващия ден 21 юни 2012 година надписът с името на капитана е въстановен.

[BMW_POWER]

Предстои празникът на германската авиация. Най-атрактивни естествено ще бъдат въздушните демострации на фигурно летене - единичен и групов пилотаж пред хилядите официално поканени гости, зрители, чуждестранни журналисти, пред камерите на кинохрониката "УФА". Дни преди тържеството инструкторите изпробват различни летци, за да определят тройката, която ще изпълни груповото фигурно летене. За неин водач е избран инструкторът на българите поручик Рьодерс, който от своя страна изпробва мнозина от колегите си инструктори. Накрая заявява на началника на школата (Изтребителна школа Werneuchen, Германия), че най-добре ще извърши сложния пилотаж с българите Стоян Стоянов и Димитър Тамахкяров, защото "до смърт" летят крило до крило с водача.
Идва часът на демонстрациите. Тройката на Рьодерс зашеметява зрителите с пируетите си. В действителност, участието на българите е инкогнито за тях. Никой от журналистите и конохроникьорите на "УФА" не може да предположи, че пилотите от двете страно на Рьодерс не са немци. Списаревски, възторгнат от блестящото представяне на Стоянов и Тамахкяров ,е изтърпява и се провиква с всичката си сила:
- В двата странични самолета пилотите са българи! Тези, които правят най-хубавите и рисковани фигури! ...
Ще има да се чуди по-късно Стоянов по какви пътища само английското разузнаване се е сдобило с техни снимки, поместени в авиационно списание, но с текст, че във Вернойген се обучават испански летци... Вероятно заблудата е поради мургавия им сходен цвят.

За да оневинят виновника за гибелта на двамата българи (Матей Илиев и Георги Генчев), домакините устройват малка вечерна среща в тяхна чест.
- Вие сте изтребители, не трябва да правите драма от случилото се - обръща се към неколцината българи най-старшият на срещата немски офицер - и ние сме давали подобни жертви. Веднъж при пробиване на ниски облаци загинаха шестима ...
Малко солчица е нужна на раната още по-силно, за да лумне огън.
- Не ние, вие направихте драмата - обажда се Списаревски - Чакахме виновникът поне да се извини...
Вместо извинение, нацистът нагло докосва най-тънката негова струна, като изплюва обидни думи срещу българите и българското офицерство. Грабва петима от своите и се местят да погуляят в съседната стаяа, насядали по пода при угасени лампи, на свещ. Гуляят и песните им една от друга по-шовинистични. Спаич не може да понесе гаврата на фрица с националните му чувства. Ела с мен, казва на Богдан. Ти ще държиш дръжката на вратата, да не ме заключат отвътре. Аз сам ще се оправя с тях! Влита като хала и ги запитва:
- Като сте толкова смели и силни, може ли някой от вас да счупи това армирано стъкло на вратата?
Само един надуто извиква: "Дойчланд юбер алес", т.е., германецът бил по-силен от българина. Спаич свива десния си юмрук, поглежда вратата и ги поканва да го последват. Преди да удари стъклото, той рита свещта, настава тъмнина и извикалият срещу него пръв получава круше в лицето. Опиталият се да го хване отнася вторият юмрук.... Настава бъркотия в тъмното и не се знае кой кого и къде удря. Богдан поотваря малко вратата и вижда: трима лежат на пода, другите са се свили в ъглите, а разяреният лъв Списаревски тряска с юмрук армираното стъко, счупва ги и с разкървавена ръка излиза от стаята...
Скандалът е голям. Всички очакват, че българинът ще бъде откомандирован или най-малкото наказах с арест, без летене. Нито едното, нито другото. Началникът на школата Остеркамп използва тази схватка, за да поучи германските си колеги, че и те трябва така за защитават своята национална чест, паметта на загиналите си другари ...

Откъси от книгата "Списаревски" на Любен Овчаров. Купете я и я прочетете. Ето я отдолу, как изглежда. Потърсете и другите книги. Все за българи се разказва. Но БЪЛГАРИ, които не се изучават в училище, имената им не се цитират на втори юни и имат един малък скромен паметник, встрани от народното събрание.

[Jordana Профил]

На днешния ден е осъществена една исконна мечта на българския народ съединението на България актът на фактическото обединение на Княжество България и Източна Румелия през есента на 1885.
Честит празник на всички българи.Да живее България !

[Georgieff Профил]

Българският офицер не предава оръжието си

На 9 септември вечерта командирът на Четвърта пехотна преславска дивизия призовава господа офицерите да почетат с едноминутно мълчание паметта на подпоручик Петър Добрев Петров, запазил честта на пагона на българския офицер.

Само няколко месеца преди това, със заповед от 10 февруари 1944 г., запасен подпоручик Петър Добрев Петров от 4-и дивизион е назначен за взводен командир на ескадрон.

Поради гимнастическите си умения подпоручик Петров е обучавал кавалеристите по волтижировка (гимнастически упражнения върху кон, движещ се в тръс, галоп, кариер).

За този ден – 9 септември 1944 година, подполковникът от запаса Рачо Рачев разказва, че съветският офицер, когото в спомените си той нарича „червеният командир” влязъл в щаба на 10–и конен полк (сегашната сграда на Военното комендантство в Шумен) и разпоредил на командира на полка да свика незабавно офицерите. Когато – след сигнала за сбор, офицерите се явяват, съветският командир безцеремонно им заявил: "От днес сте пленници на Червената армия! Моля, предайте личното си оръжие!”

Получили нареждане от своите началници да не се съпротивляват, българските военни изпълняват искането и "по реда на старшинството започва предаване на оръжието...”

В този момент не всички офицери от 10-и полк са в щаба. Не е там и подпоручик Петър Петров, защото е дежурен. Пред очите му на 9 септември 1944 се разиграват сцени, от които е потресен.

Същият този ден той чува по радиото за станалия преврат в София, обръщението на новоназначения министър-председател Кимон Георгиев и разбира, че в състава на новото правителство като министър на войната е полковник Дамян Велчев – непоправим превратаджия, осъден на смърт и впоследствие помилван от цар Борис.

Представата му за свободна и независима България, каквато той е възпитаван да обича и защитава, се срива за един ден.

Подпоручик Петров е последният, към когото се отправя съветската комисия по разоръжаване. В нея влизат старши лейтенант Владимир Федоренко, старши сержант Алексей Зверьов и други от съветските войски. Придружават ги българските офицери майор Иван Тодоров, подпоручик Павел Манов и фелдфебел Стефан Чобанов.

В 18.30 ч. те влизат в дежурната стая при караулното помещение на 10-и конен допълващ ескадрон и съветският офицер нарежда на дежурния подпоручик Петър Петров да си предаде оръжието.

Разоръжаването на длъжностно лице, какъвто е и дежурният по ескадрон, се преживява изключително болезнено. Всичко това се добавя към унизителната ситуация и ускорява драматичния развой, защото офицерската чест на подпоручик Петров очевидно не му позволява да се търкаля в прахоляка под дулата на вражески войници.

И тогава се случва най-неочакваното, което стъписва дори съветския командир. Подпоручик Петров вади своя „Валтер” и с думите: „Българският офицер не предава оръжието си!”, се застрелва и рухва на земята.

В акт номер 447 за смъртта на Петър Добрев Петров, съставен от заместник-кмета Никола Шамарджиев е записано:

"На 9 септември 1944 г. в 18.30 ч., когато руската комисия по обезоръжаването на 10-и допълващ ескадрон влиза в дежурната стая при караулното помещение на ескадрона и нарежда на подпоручик Петър Добрев Петров, роден на 27 декември 1902 г. в гр. Шумен, да предаде оръжието си, той – с числящия му се пистолет „Валтер”, калибър 7.65 мм изстрелва един патрон в дясната страна на главата си. Куршумът излиза от лявата страна на главата и се забива в стената. Вследствие на това смъртоносно нараняване, подпоручик Петър Добрев Петров почива в 19 часа на 9 септември 1944 год.”

Следват подписите на майор И. Ст. Тодоров, подпоручик П. Г. Манов, фелдфебел Ст. П. Чобанов и на свидетелите: старши лейтенант Вл. Федоренко и ст. сержант Ал. Зверьов.

Достойното поведение предизвиква уважение дори у противника

"Червеният командир – разказва о.з. подполковник Рачо Рачев – се слисва от постъпката на подпоручик Петров. Милва изстиващия му труп, оправдава се, че не той бил виновен за обезоръжаването на офицерите в Шумен и решава да върне личното оръжие на кавалеристите, настръхнали от обидата и от протеста на подпоручик Петров.”

В Шумен, както вече бе споменато, освен реакцията на офицерите от 10-и конен полк и самоубийството на подпоручик Петров, има съпротива и в 5-и дивизионен артилерийски полк, където артилеристите недвусмислено насочват оръдията с право мерене срещу порталите и съветските команди по разоръжаване.

Съпротивата на българите довежда до нареждането на Сталин до маршал Жуков незабавно да бъде преустановено обезоръжаването на българските офицери.

В спомените си маршал Жуков свидетелства: „Позвъних веднага на Върховното главно командуване и Сталин каза: "Всичкото оръжие на българските войски да си остане в тях, нека се занимават с обикновените си работи и да чакат заповедта на своето правителство.” (вж. Жуков, Г. Спомени и размисли. С. 1983).

Това е безспорно доказателство, че запасният подпоручик Петър Петров не се е жертвал напразно.

Всъщност, някои от съветските военни вероятно са съзнавали безсмислието на унизителната заповед за разоръжаване на българските офицери и на място вземат решения по собствена инициатива. Това се вижда и от разказа на полковник Коротков за влизането им в Шумен:

”... В Шумен престояхме 5-6 дена. В паметта ми се е запазил такъв случай. Зад Шумен в една гора имаше български артилеристи. Отидох там с моята лична охрана и един танк. Командирът, един генерал, на когото съм забравил името, ме посрещна с построен пълен офицерски състав. По заповед на нашето командване трябваше да разоръжа поделението. Предложих на генерала да снеме артилерията и минохвъргачките, пушките да се приберат на пирамидите, а офицерите да предадат пистолетите си. Генералът пръв извади своя пистолет, целуна го и го сложи на масата. Това ме трогна дълбоко и аз му го върнах, като сам го положих в кобура му. Генералът се просълзи, а заедно с него и аз. Тогава изкомандвах всички офицери да си приберат пистолетите. Това беше изключително радостен момент...”

И така, само няколко часа след изстрела, с който подпоручик Петров избира смъртта пред унижението, се получава заповед на Върховното главно командване на съветската армия да се спрат бойните действия и движението на войските на територията на България.

На погребението на подпоручик Петров съветските офицери поднасят венец от името на съветското командване в Шумен. Така те засвидетелстват своя респект към достойното му поведение. За разлика от българските комунистически управници, които направиха всичко възможно, за да бъде забравен – и той, и подвига му.


Урок по достойнство**

инж. Борис Войнов, о.з. капитан

След като СССР обявява война на България на 5 септември 1944, на Българската армия е заповядано да не оказва съпротива и да не води бойни действия. Трети Украински фронт навлиза в страната ни без нито една пушка да гръмне срещу него.

Въпреки това, съветското командване разпорежда на своите офицери да изземат дори личното оръжие на българските офицери, макар че това е последното, което заплашва милионната съветска армия.

Разоръжаването става по груб и недопустим начин:

"Някои наши офицери не искаха да си дават оръжието, но съветските войници ги заставиха да легнат по очи на земята и ги обезоръжиха...” – свидетелства Иван Николов от с. Вехтово, Шуменско, по онова време войник в 10-и конен полк.
(вж. "Шуменци в Отечествената война 1944-1945 г.”, част първа, Шумен, 2006 г.)

Така е в целия гарнизон. По онова време личното оръжие на българските офицери се е заплащало от тях самите и е било тяхна лична собственост.

Всъщност, това решение идва от Върховното съветско командване и българските му сътрудници начело с Георги Димитров, тъй като офицерството в България е считано за една от основните опори на държавността у нас и следователно – за голям враг на предстоящата съветизация на страната. Извършената по-късно безумна и жестока разправа с българското офицерство, след като най-напред е било използвано като пушечно месо в т.н. Отечествена война срещу немските войски, потвърждава, че това е било планирано.