A life at full throttle

[Spit-Fire]

Седнах и нахвърлих някакви скапани неща в един текстов файл и реших да го пусна тука за да не съм се депресирал цяла вечер напразно
Глупостите може би са повече от колкото сте готови да поемете




Времето минаваше с ужасно монотонен ход. Секундите които той бе прекарал на отворения прозорец му се струваха като часове. А той стоеше там гледайки надолу в необятната бездна и бе прехапал устните си. Ужасът се четеше в широко отворените му кристално сини очи. Ужас, дали от живота, дали от това което се случваше в този момент, но вглеждайки се по-дълбоко, ужасът не бе само в очите му а беше изпълнил и сърцето му. За пръв път той се страхуваше да живее почти толкова колкото се страхуваше и да умре. Дали това бе съдбата му. Няколкото камъчета който се отчупиха от перваза го опомниха за секунди и той отново осъзна къде се намира, но не можеше да осъзнае защо. И отново очите му се изпълниха с неописуем страх. Краката му трепереха. Той прехапваше все по-силно и по-силно устната си докато от нея не текна алена кръв. И отново беше сам със себе си. Отново се опита да осъзнае защо се случва всичко това. А бе толкова трудно, по дяволите. В очите си виждаше само нейната усмивка. А сега тя беше някъде извън моето и твоето и неговото полезрение. Някъде накъдето може би и той се бе запътил. А може би и всички ние. А беше толкова млада, почти колкото него. А когато човек е на възраст около 25 години целия живот е в краката му, трябва му просто една мъничка капка желание за да стъпи с двата крака на него и да го сграбчи с ръце. Така бе направил и той. Впусна се да живее на пълни обороти, все едно нямаше никой под него, нито над него. Беше само той, препускайки с пълна скорост по линията на живота, протегнал ръце да вземе максималното което можеше без да се замисли какво си отнема или какво можеше да загуби. Следваше всички тези модерни девизи на неговото поколение в което всички живееха за мига. Но дали си струваше мислеше си той стоейки на този ръб. Стремейки се да вземе всичко което желае за толкова кратко време не осъзнаваше как е обрал грозно своето бъдещо аз. За него оставаха само празните години напред в живота без никакви мечти и никакви цели, просто нямаше какво да вземе повече от живота. Може би това да взимаш не се отдава на всеки. Но той бе определено умно момче, доста по-умно от другите хора натискащи до дупка педала по линията на живота. За няколко кратки години от съществуването си изгради кариера, построи свой собствен дом, имаше прекрасна жена. Всичко за което си беше мечтал като дете вече бе реалност. Може би бедното му детство го подтикна да направи това за толкова кратко време. Може би искаше да си даде сигурност. Протегна се с пълни шепи и пое всичко което му предложи живота. А тогава имаше единствено една широка и голяма усмивка. Защото всичко това беше като приказка, която обаче се случи твърде бързо. Човек може да е готов да получи много, но почти винаги е готов да поеме малко. Времето вървеше с неуморна крачка и секунда по секунда му отнемаше всичко това, неговата младост, неговото щастие, убиваше го отлкова бавно и мъчително. Всъщност то убива всички нас. Но докато се борим за нещо просто не го усещаме. А той вече имаше всичко и всяка една изминала секунда бе фатална за него. Но очите му винаги светеха, винаги имаше едно пламъче в тях което му подсказваше, че той все още е жив и има какво да вземе от живота. Съвсем скоро законното не беше достатъчно. Забранените плодове на живота се оказаха дори по-сладки от всичко което имаше до сега. Минаваха седмици в които не бе спал защото се друсаше неуморно със кокаин и различни други химични консистенции. Финансовото му състояние бе като магнит за младите и красиви момичета около него, а той не можеше да се замисли и за миг дори и следваше своя сценарий за живота като обираше всички плодове с пълни шепи. Но напротив, той много обичаше жена си, от която дори имаше и детенце. Бяха толкова щастливи. Но това просто не му стигаше. Вече не му бе достатъчно да се вози на адски скъпата си спортна лимузина. Един ден вместо нея пред дома му спря кола по-скоро направена за писта отколкото за нормално придвижване по пътя. И все пак имаше какво още да вземе от живота. О да, наистина имаше какво да вземе, а дори и не подозираше колко лесно се взима то. Законите просто отдавна бяха под него. По-точно за човек с неговото положение нямаше закони. Дните или по-точно нощите в които се друсаше бяха толкова кратки за него, досущ като нива от компютърна игра. Но и това не му бе достатъчно, вече не му харесваше след поредната нощ да взима скучното такси до дома си. Манията да живее го обсебваше все повече и повече. Започна да взима ключовете за колата си със себе си. Почти половината хора от града вече знаеха, че ако някой прелита с бясна скорост по улиците след полунощ то това е той. Понякога той стоеше до късно и се опитваше да размишлява над живота си. Но ума му просто бе спрял да функционира нормално. До толкова бе започнал да граби живота, че някой трябваше да му напомни кой е всъщност. Поредният скучен ден за него. Неговото момиче го беше помолила да заведе нея и детето до града, защото тя нямаше желание да кара това подобие на кола което притежаваха. Но той трябваше да взима максималното винаги. Съществуваха света и той. Дори собствената му жена и дете не го караха да погледне малко по-различно на нещата. Беше ден, но дори и през деня за него нямаше ограничение на скоростта както и може би други водачи по пътното платно. Скоростта беше бясна. И ето че само миг невнимание или по-скоро миг в който неговият ангел хранител си взе почивка бе фатален. Но боговете го мразеха, мразеха го толкова много и толкова силно, че не искаха да го погледнат право в очите. Някак си той просто успяваше да ги лъже и ето че дойде момента в който те си отмъстиха. Стиснал здраво откъснатия волан от таблото той гледаше право в една точка и не осъзнаваше че по лицето му се стича кръв. Съзнанието му блокира. Първата му мисъл бе дали това е негова кръв. Но за жалост на него му нямаше нищо. Абсолютно нито една драскотина. Но кръвта която беше по цялото му тяло бе от неговата жена и детето му. И в този единствен и кратък миг боговете си отмъстиха с такава сила и жестокост, че дори аз бих го съжалил. Искаше всичко. имаше всичко а сега то нямаше значение защото той нямаше никой.
Дните, седмиците, месеците, годините минаваха. Всяка една вечер той стоеше на този перваз. Страхът в очите му ставаше все по-голям и по-голям с всяка една секунда в която съществуваше. Той нямаше нищо, а беше взел всичко. Но делата в живота му не бяха толкова малки за такава голяма жертва каквато даде той. Без да осъзнава той се бе превърнал в собственото си изкупление.
А кръвта от устната му започна да се стича и да пада в бездната. И всичко изглеждаше толкова лесно в смъртта. Но той се страхуваше не от нея, а от живота в който беше взел отдавна всичко което можеше. И сега му оставаше единствено да изживява с адска болка всяка една секунда оставаща във вечността. Но дали бе достатъчна смъртта на жената и детето които обичаше? Явно не, неговото проклятие бе да изживее всяка една секунда оставаща до естествения завършек на живота му... ако въобще имаше право на такъв.

[pLaM3N Профил Уеб-сайт]

"Скапани неща в един текстов файл" ли ?
Виж за какво става въпрос, пълната реалност. Дано се замислят !

Страхотно !!! Продължавай да пишеш, чакам с нетърпение всяка твоя история ...

[KUMHO Профил]

[pLaM3N Профил Уеб-сайт]

:bowdown:

KUMHO, Много си прав !
Мен колегата "Избухлив човек" ме вдъхнови за такива историй и аз се опитвам да пиша ... Но такива като неговоти ...

Гледам и ти пишеш, страхотни са ти и на теб !

Уважение !

[M-TEAM]

най-големия

[uCnaHeTcA]

НеНормален просто...

[georgymk Профил]

много добре колега...
Ама беше дал дума,че ще продължиш с историките за боби,ии подобни такива,много радваха....
браво много ти се отдава

[tigar Профил]

ААААА , много хубаво написана , ама неможели да впрегнеш мисълта ти да пише хубави истории

[bivola Профил]

Не мога да намеря думи

Уважение , уважение , уважение