То идва..дочакай го

[KUMHO Профил]

....и заваля дъжд,всички улични котки се разбягаха да се скрият от този техен „враг”.Улиците се изпразниха,локвите напълниха,а луната се изгуби в катранено черното летящо море.Спокойният вятър който леко налъхваче,но бе достатъчен зада накара множество капки да се блъснат във видимо тъжното лице стоящо на прозореца .Нито прясно завалалият дъжд,нито лекия вертец или пък бягащите котки не можеха да превлекът вниманието му.Погледат му бе забит някаде в нищото,някаде катото не вълеше,някаде кадето слунцето печеше,някаде кадето той бе щастлив.....
Вратата зад него хлопна.Беше майка му.Тя явно бе единственото нещо на което нямаше как да не обърне внмание,даже и в най- трудните си моменти,моменти на размисли в които на човек му се изка изведнъж да изчезне от света и с него всичките му проблеми.....Но какво подяволите можеше толкова много да тежи на едно двадесет и три годишно момче.Явно имаше нещо достра странно в цялата тази история,нещо реално....Всичко в живота на Павел започваше ба предобива сериозност,но не това бе основната пречина той да се чувства така.В главата му се въртяха мисли на който той не намираше отговор.
След едвам опитаната вечеря и малко претиснения поглед на майка си Павел се качи в стаята си,отвори леко мокрия прозорез и се отпусна на леглото.След няколко превъртания в усилие да заспи,той се изправи лице в лице с тавана,който му беше вече доста познат приятел.Очите му не трепвафа,мозъкат му заработи,а малката точка която бе фиксирал малко по малко изчезваше.Те доидоха,отново,както всяка вечер.Тъжни мисли нахлуваха в главата му,мисли в които не виждаше надежда.По принцип той гледаше оптимистично на нещата.Даже и в моменти с големи проблеми някакси за него нещата бяха просто написана приказка завършваща с щастлив край.Малко неща можеха да го притиснат на долу,а да го откажат от целите му....николко. Но както всеки и той бе човек,и той имаше неща който не разбира.И тези неща в съзнанието му се подреждаха като несиметрични.Въпросът които мислеше вече доста нощи бе Защо има хора който дават всичко от себеси,за да постигнат малките си цели,и винаги имаше нещо което да ги спре?Защо всички не са така?Защо има лоши хора които с минимални усилия постигат десеторно повече?Нямаше ли някой които да следи за тези неща!?Каде е този някой който казва на кой колко да се дава,кой колко е заслужил,и кой какво е направил до сега? Момчето разбираше че всеки сам си изгражда живота и определя съдбата си,но тази несправедливост която витаеше навсякаде го измъчваше.
За човек на неговите години бе видял доста от мизериите на живота.Вкусил бе и от най горчивият му край.И все пак не беше явно дорасъл да си даде отговор на тези въпроси.Бе дал всичко зада изгради своята мечта.Изкаше един ден дасе горде е със себеси за създаденото и да получи така желаното вътрешно удовлетворение.Един ден да се обърне и да се усмихне нагло на живота,че макар и толкова жесток,той е бил над него.Преборил се е и стой на по горната стълба...
.... чу силният звук на часовника.С леко предфорен поглед той погледа ярко светеш в тъмнината червен цвят ...вече поднимаващ 6:00ч.Време беше за работа (може би единственото нещо което правеше с голямо удоволствие).След тази мисъл силите му доидоха.Стана,оправи се,направи си кафе и с лека усмивка даде началото на вече малко по щасливият ден.Обичаше работата си,макар и трудностите който всеки ден се опитваха да го теглят на долу.Може би тази обич го държеше и му даваше сили да се пребори.И в същият този ден той осъзна колко е важно човек да обича това с което се занимава,да обича работата си и да няма търпение да започне новият работен ден .С надеждата животът да го научи на тази несправедливост която цари.За да стане все по силен и силен в джунглата наречена България.Да му даде поне малко логичен отговор на въпросите мъчещи чистата му душа толкова време.Но това несе случваше,можеби найстина нямаше отговори,можеби господ бе така решил.Такъв ли е живота всъщност или грешките си идват от нас съмите?
Павел работеше усърдно,всеки ден беше на сто процента и вярваше че всяко зло ще е за добро,че слънцето ще изгрее и за него.Но дали щеше да е така или всички тези мечти си бяха просто един личен стимул да се върви напред.Това неможеше никой да го каже ,даже и той самият.Може би отговорът бе ,че такъв е живота,просто кратко и ясно...а може би бе друг на който нямаше логичен отговор...
Дните минаваха.Месеците още по бързо.Животът ставаше все по труден.Добрите хора все по лоши,а лошите все по богати.Всичко вървеше на обратно.Но имаше една светеща точка там горе в безкрайноста,която се преближаваше и ставаше все по голяма с всеки изминал ден.Тази малка и невзрачна точица беше ТО,така чаканото свънце.Красиво,топло и осветяващо пътя на хората.Даващо надеждата и мечтите.Просто трябваше да го дочакаме,да му вярваме и да се обръщаме към него като най-добият ни приятел...ТО идва.

[pLaM3N Профил Уеб-сайт]

Страхотно е !

[zigo Профил]

Много готин разказ. Евала колега

[boywalking Профил]

....и заваля дъжд,всички улични котки се разбягаха да се скрият от този техен „враг”.Улиците се изпразниха,локвите напълниха,а луната се изгуби в катранено черното летящо море.Спокойният вятър който леко налъхваче,но бе достатъчен зада накара множество капки да се блъснат във видимо тъжното лице стоящо на прозореца .Нито прясно завалалият дъжд,нито лекия вертец или пък бягащите котки не можеха да превлекът вниманието му.Погледат му бе забит някаде в нищото,някаде катото не вълеше,някаде кадето слунцето печеше,някаде кадето той бе щастлив.....
Вратата зад него хлопна.Беше майка му.Тя явно бе единственото нещо на което нямаше как да не обърне внмание,даже и в най- трудните си моменти,моменти на размисли в които на човек му се изка изведнъж да изчезне от света и с него всичките му проблеми.....Но какво подяволите можеше толкова много да тежи на едно двадесет и три годишно момче.Явно имаше нещо достра странно в цялата тази история,нещо реално....Всичко в живота на Павел започваше ба предобива сериозност,но не това бе основната пречина той да се чувства така.В главата му се въртяха мисли на който той не намираше отговор.
След едвам опитаната вечеря и малко претиснения поглед на майка си Павел се качи в стаята си,отвори леко мокрия прозорез и се отпусна на леглото.След няколко превъртания в усилие да заспи,той се изправи лице в лице с тавана,който му беше вече доста познат приятел.Очите му не трепвафа,мозъкат му заработи,а малката точка която бе фиксирал малко по малко изчезваше.Те доидоха,отново,както всяка вечер.Тъжни мисли нахлуваха в главата му,мисли в които не виждаше надежда.По принцип той гледаше оптимистично на нещата.Даже и в моменти с големи проблеми някакси за него нещата бяха просто написана приказка завършваща с щастлив край.Малко неща можеха да го притиснат на долу,а да го откажат от целите му....николко. Но както всеки и той бе човек,и той имаше неща който не разбира.И тези неща в съзнанието му се подреждаха като несиметрични.Въпросът които мислеше вече доста нощи бе Защо има хора който дават всичко от себеси,за да постигнат малките си цели,и винаги имаше нещо което да ги спре?Защо всички не са така?Защо има лоши хора които с минимални усилия постигат десеторно повече?Нямаше ли някой които да следи за тези неща!?Каде е този някой който казва на кой колко да се дава,кой колко е заслужил,и кой какво е направил до сега? Момчето разбираше че всеки сам си изгражда живота и определя съдбата си,но тази несправедливост която витаеше навсякаде го измъчваше.
За човек на неговите години бе видял доста от мизериите на живота.Вкусил бе и от най горчивият му край.И все пак не беше явно дорасъл да си даде отговор на тези въпроси.Бе дал всичко зада изгради своята мечта.Изкаше един ден дасе горде е със себеси за създаденото и да получи така желаното вътрешно удовлетворение.Един ден да се обърне и да се усмихне нагло на живота,че макар и толкова жесток,той е бил над него.Преборил се е и стой на по-горната стълба...
.... чу силният звук на часовника.С леко предфорен поглед той погледа ярко светеш в тъмнината червен цвят ...вече поднимаващ 6:00ч.Време беше за работа (може би единственото нещо което правеше с голямо удоволствие).След тази мисъл силите му доидоха.Стана,оправи се,направи си кафе и с лека усмивка даде началото на вече малко по-щасливият ден.Обичаше работата си,макар и трудностите който всеки ден се опитваха да го теглят на долу.Може би тази обич го държеше и му даваше сили да се пребори.И в същият този ден той осъзна колко е важно човек да обича това с което се занимава,да обича работата си и да няма търпение да започне новият работен ден .С надеждата животът да го научи на тази несправедливост която цари.За да стане все по силен и силен в джунглата наречена България.Да му даде поне малко логичен отговор на въпросите мъчещи чистата му душа толкова време.Но това несе случваше,можеби найстина нямаше отговори,можеби господ бе така решил.Такъв ли е живота всъщност или грешките си идват от нас съмите?
Павел работеше усърдно,всеки ден беше на сто процента и вярваше че всяко зло ще е за добро,че слънцето ще изгрее и за него.Но дали щеше да е така или всички тези мечти си бяха просто един личен стимул да се върви напред.Това неможеше никой да го каже ,даже и той самият.Може би отговорът бе ,че такъв е живота,просто кратко и ясно...а може би бе друг на който нямаше логичен отговор...
Дните минаваха.Месеците още по бързо.Животът ставаше все по труден.Добрите хора все по-лоши,а лошите все по-богати.Всичко вървеше на обратно.Но имаше една светеща точка там горе в безкрайноста,която се преближаваше и ставаше все по голяма с всеки изминал ден.Тази малка и невзрачна точица беше ТО,така чаканото свънце.Красиво,топло и осветяващо пътя на хората.Даващо надеждата и мечтите.Просто трябваше да го дочакаме,да му вярваме и да се обръщаме към него като най-добият ни приятел...ТО идва.

и това само малка част от грешките... мързи ме да коригирам всичко.... започна интересно в началото, но този правопис ме отказа да чета... незнам за вас, но на мен ми бърка в здравето и ме разсейва

[kaligilo Профил]

На мен пък много ми хареса. Понякога правописа не е всичко , важна е и идеята. Разказът е много хубав колега...

[KUMHO Профил]

Извинявам се за грешките,ама много ме беше напекло слънцето тогава Радвам се,че се е харесало от някои

[thelux Профил]

браво колега и на мен ми харесва

[bozukov_g Профил]

Еваларката хареса ми колега

[GTS Профил]

добро

[M2PR Профил]

...

Наистина има много грешки, но ти толкова ли си нямаш друга работа, че си играеш на даскалица и оцветяваш в червено!?
Извинявам се за офтопика, ама ми стана изключително забавно... само оценката и подписа липсват отдолу

[meha Профил ICQ]

абе кво ви има на вас бе,всички станахте поети тука
Ще затриете форума,има си други форуми за писатели
Няма ли админи тука

[Ненко Вранков Профил]

Разказа е наистина много добър. Не сме форум по правопис... важна е идеята..историята! Браво!

[ned_gm28 Профил]

Разказът ти е много добър,колега!Харесва ми идеята,отразяваща реалността-за съжаление.....

[Reportera Профил Уеб-сайтICQ]

Да наистина добър разказ Браво :):

[RSxRacer]

абе кво ви има на вас бе,всички станахте поети тука
Ще затриете форума,има си други форуми за писатели
Няма ли админи тука

А кво да четем теми как лопащо м40 с Мпаркет издухала каталясало ГТИ на светофара... Като не ти харесва можеш да не четеш...