Когато разбереш смисъла на живота или не точно... ( част 2)
Модератори: mitaka7, Общи модератори
13 мнения
• Страница 1 от 1
- Spit-Fire
- Scrapyard user
-
- Мнения: 1599
- Регистриран на: 8.09.2006
- Местоположение: Пловдив
- Пол: Мъж
- Кара: Peugeot 3008 + Yamaha MT-09
Когато разбереш смисъла на живота или не точно... ( част 2)
от Spit-Fire » 11 Юли 2009, 0:20
Част 1: http://bmwpower-bg.net/forums/viewtopic.php?t=157070
Слънцето нежно погали земята със своите лъчи. Това беше ясен знак, че утрото настъпва. Първото значимо съботно утро в живота на Боби за последните пет години. По принцип той спеше до обед, пиеше кафе, пушеше цигара и гледаше телевизия цял ден. Но днес, днес бе по-различно. Той стана пръв, в 6 часа сутринта, хвърли си един бърз душ и се отправи към кухнята. Набързо забърка смес за палачинки и сложи тигана да загрява. Нещо блесна в очите му и привлече неговия поглед. Пред къщата беше паркирана Е24-ката на Мария. Не се бе променила ни най-малко през годините. Черната и боя придобиваше огнен отенък под лъчите на туко що изгряващото слънце. Сякъш звяра се пробуждаше и сънено чешеше своите четири лукави очи. Перфектно хромираните му брони бляскаха като доспехи на гладиатор. А бъбреците му биваха осветени от слънцето един по един като зъби на акула. По лицето на Боби се прокара лукава усмивка, усмивка която той не бе направил нито един път за пет години. След това се върна към кухненските си задължения - постла покривка на масата, нареди 3 чинийки и 3 чаши които в последствие напълни с мляко, сложи бурканче с мед и течен шоколад на масата и се отдаде на правенето на палачинки. А те ставаха толкова вкусни... Часът бе към 8. Някой побутна вратата и влезе в стаята. Беше Мария, още сънена и търкаща очите си. Тя видя Боби и се усмихна, той и отвърна с двукратно по-голяма усмивка.
- Добро утро.
- Добро да е. Как спа.
- Ами някак си по-спокойно и добре от напоследък.
Боби се ухили лукаво точно както преди час и не отвърна нищо.
- Джеси къде е?
- Още спи, среднощните премеждия и дойдоха в повече.
- Искаш ли кафе, или вече си гладна и искаш да закусим.
- Ох, това твоите приказни палачинки ли са, оооо дори с шоколад. Мисля да пропусна кафето.
Двамата седнаха на масата и Мария започна да похапва сладко сладко палАчинките. Боби не похапваше, но на него пък му бе два пъти по-сладко да гледа нещо, за което бе мечтал през последните пет години.
- Е, как я караш, Боби.
- Ами... предполагам знаеш как...
Мария направи изражение на почуствал се неудобно човек и дояде палачинката си.
- А ти, как я караш.
- Ами и аз долу горе по твоя начин.
Последва минута неудобно мълчание, сякъш и двамата искаха да кажат нещо, но никой не събираше смелостта.
- Много ми липсваше през тези години - казаха и двамата в един глас, след което се спогледаха тъжно а след това се усмихнаха един на друг.
- Предлагам ти да не говорим за това, нали имаме споразумение да започнем от начало. Нека това да е началото ни.
- Добре, съгласен съм, нека си стиснем ръце.
Тяхната закуска приключи, след още час стана и Джеси, която също закуси.
...
- Боби, къде е черната ти перла?
- Коя, консервата ли ?
- Стига де, не искам да те слушам да говориш така за нея, толкова много спомени...
- Съжалявам, не съм я виждал от години, седи в един хангар на сервиза.
- Ами тогава обличай се и да отидем до там.
- Какво? Сега? Ама защо?
- Без въпроси, обличай се, чакам те навън до колата.
Боби се преструваше, че не иска да види своето скъпоценно бижу, но истината е, че всеки божи ден през последните пет години той проронваше по няколко сълзички за нея. Колата която беше спътница в целия му предишен живот. Звярът, който запълни голяма част от сърцето му с толкова много спомени. Той се облече набързо и грабна ключовете за скучната седмИца. Но не по-късно разбра, че не са му нужни. Пред къщата го посрещнаха форсирания на 3.5 литровия гладен двигател на искрящата шестица. Ах, колко много зарадва Боби този звук, звук който не бе чувал от толкова дълго време. По лицето му се опъна усмивка като на същински БМВ ентусиаст при звука на симфония на Шестовен. Той бързо скочи на дясната седалка и двамата се понесоха по инъче скучния път към сервиза му. Боби никога не бе гледал на този път като на нещо повече от асфалтов килим. Но сега беше по-различно. На всеки един завой той тайничко се надяваше колата да изгуби сцепление и да изпита онова треперещо чувство в стомаха, като тийнеджър влюбил се за първи път. Уви това не стана.
След час път те се намираха пред стоманените решетки на портала на сервиза. Пазача поздрави Боби и отвори вратите. Те влязоха и Боби слезе да отвори вратите. Мария паркира колата на широкия плац в сърцето на сервиза. Боби я поведе към хангара където от години стоеше неговата кола.
Колкото повече се приближаваха към мястото, една лукава усмивчица плъзваше по лицето на Боби. Той я погледна на два пъти, но недоумяваше какво става. И ето, че бяха пред стоманената, прашасала врата на малката стаичка, където беше прибано неговото бижу. Боби стоеше, сърцето му биеше все по-бързо и силно. Ръцете му трепереха. Той се наведе и плахо отключи катинара. Но не отваряше вратата.
- Е хайде де! Какво чакаш?
- Ами, не знам.
- Хайде, хайде, бързо дигай щората!
Боби започна да вдига вратата, но толкова плахо все едно от другата страна стоеше едно еднопосочен път към пещера, пълна с потни манафи, чакащи го от векове.
И малко по малко дневната светлина започна да осветява черната металическа боя на колата. Потънала в сантиметри прах, тя беше все толкова красива и чаровна. Черните и ококорени очи погледнаха право в Боби, пробиха кожата и костите му и погледнаха право в сърцето му. А там , половината от него все още бе отдадено на нея...
Но нещо беше различно в нея и Боби се опитваше да разбере какво точно. Дали два пъти по-големите раздувки в стил М на калниците, дали 10 инчовите 17 цолови BBS Challenge джанти, дали състезателната клетка монтирана с колата или пък черните седалки с огромен надпис SPARCO на тях. Но не, той чувстваше, че има още нещо. Започна да обикаля около нея и да се наслаждава. Под задната броня имаше 4 ауспуха и това го хвърли в дълбоки размисли. Както и огромните ребра на карбоновия капак с нехарактерния хълбук посредата му.
- Е хайде, влизай вътре и съживи този мъртвец!
Боби само това и чакаше. Веднага отвори вратата и седна в прегръдката на копринено меката седалка. А ключът беше на таблото, чакащ Боби от години. Боби плахо го завъртя на първа позиция. Многобройни светлини осветиха цялото табло и купето. Глас на любезна лелка избоботи нещо от огромния борд компютър на централната конзола, но той не му обърна внимание. Натисна съденителя, изключи от скорост и нежно запали колата. НО какво по дяволите беше това ? Боби се ококори. Не, това определено не бе звука на шестте гладни S50-тови гърла. Сега броят им бе овеличен с още четири. Да, точно така. В коша на неговата прелест лежеше култовия 10 цилиндров V-образен двигател от последната серия на М5 - именно Е60. 10 гладни гърла боботеха спокойно, сякъш се наговаряха нещо тайно. Боби не издържа на изкушението и леко натисна педала на газта. Стрелката на оборотите сочеше 3000. Усмивката му нарастна и стана средно голяма. Но това не бе достатъчно. След секунди педала на газта се удари в ламарината на пода. В малкото помещение се разнесе ужасен тътен. Все едно група хищници показват своята мощ. Но това не бе обикновен двигател. Бе обурудван с два спортни филтъра, Изцяло нова изпускателна система, изцяло нова електроника и не на последно място - изкюлючително добра електроника, подпомагаща по-добрата работа на двигателя. Мощността на колелата бе около 650 конски сили.
Боби нямаше представа, но Мария беше идвала в сервиза няколко пъти и с помощта на някои механици бе подготвила тази изненада за Боби. Е, наистина успя да го изненада. Боби седеше в своята перла и усмивката му приличаше на полумесец.
- Е хайде, искаш ли да разтъпчем... консервата? - каза Мария.
- Иска ли питане ! Хайде бързо скачай!
Мария само това и чакаше и бързо се метна до него, като се "зави" с 6 точковите спортни колани. Същото направи и Боби. Той плахо изкара колата от сервиза. Все пак още не я познаваше. Излезе от портала и спря по средата на улицата, огромна права продължаваща два километра напред, а на нея нямаше и жива душа в това съботно утро. Боби погледна Мария, както и тя него. Тя познаваше този поглед на Боби, тръпнещ в очакване да получи нейното кимване, което щеше да освободи неговия ангел пазител да лети напред колкото се може по-бързо.
Боби не чака много повече. Нежно натисна съединителя и вкара първа скорост, след което започна да гали газта. Оборотите играеха - 2000-5000-6000-3000-2000-6000 докато стигнаха заветната цифра от 9500 и започна да се чува нервния прекъсвач. Сякъш господаря на 10-те звяра им съкараше за тяхното неподчинение. Боби отпусна газта след което пак я натисна. Но този път пусна съединителя рязко. Стрелката на километража стигаше цифрата от 120 километра, оборотомера беше пълен. Широките задни гуми едвам захапваха асфалта и се въртяха нервно на едно място. А жестокия рев от двигателя се разнасяше на километри от тях, из спокойните съботни улици, където нямаше и жив човек. Целият град беше техен и то точно в този заветен момент. Зимното слънце грееше слабо и си прокарваше път между облаците към центъра на небето. Всичко бе толкова тихо. Сякъш господ искаше да покаже на целия свят, че Боби е отново жив, дори по-жив от всякога......
Слънцето нежно погали земята със своите лъчи. Това беше ясен знак, че утрото настъпва. Първото значимо съботно утро в живота на Боби за последните пет години. По принцип той спеше до обед, пиеше кафе, пушеше цигара и гледаше телевизия цял ден. Но днес, днес бе по-различно. Той стана пръв, в 6 часа сутринта, хвърли си един бърз душ и се отправи към кухнята. Набързо забърка смес за палачинки и сложи тигана да загрява. Нещо блесна в очите му и привлече неговия поглед. Пред къщата беше паркирана Е24-ката на Мария. Не се бе променила ни най-малко през годините. Черната и боя придобиваше огнен отенък под лъчите на туко що изгряващото слънце. Сякъш звяра се пробуждаше и сънено чешеше своите четири лукави очи. Перфектно хромираните му брони бляскаха като доспехи на гладиатор. А бъбреците му биваха осветени от слънцето един по един като зъби на акула. По лицето на Боби се прокара лукава усмивка, усмивка която той не бе направил нито един път за пет години. След това се върна към кухненските си задължения - постла покривка на масата, нареди 3 чинийки и 3 чаши които в последствие напълни с мляко, сложи бурканче с мед и течен шоколад на масата и се отдаде на правенето на палачинки. А те ставаха толкова вкусни... Часът бе към 8. Някой побутна вратата и влезе в стаята. Беше Мария, още сънена и търкаща очите си. Тя видя Боби и се усмихна, той и отвърна с двукратно по-голяма усмивка.
- Добро утро.
- Добро да е. Как спа.
- Ами някак си по-спокойно и добре от напоследък.
Боби се ухили лукаво точно както преди час и не отвърна нищо.
- Джеси къде е?
- Още спи, среднощните премеждия и дойдоха в повече.
- Искаш ли кафе, или вече си гладна и искаш да закусим.
- Ох, това твоите приказни палачинки ли са, оооо дори с шоколад. Мисля да пропусна кафето.
Двамата седнаха на масата и Мария започна да похапва сладко сладко палАчинките. Боби не похапваше, но на него пък му бе два пъти по-сладко да гледа нещо, за което бе мечтал през последните пет години.
- Е, как я караш, Боби.
- Ами... предполагам знаеш как...
Мария направи изражение на почуствал се неудобно човек и дояде палачинката си.
- А ти, как я караш.
- Ами и аз долу горе по твоя начин.
Последва минута неудобно мълчание, сякъш и двамата искаха да кажат нещо, но никой не събираше смелостта.
- Много ми липсваше през тези години - казаха и двамата в един глас, след което се спогледаха тъжно а след това се усмихнаха един на друг.
- Предлагам ти да не говорим за това, нали имаме споразумение да започнем от начало. Нека това да е началото ни.
- Добре, съгласен съм, нека си стиснем ръце.
Тяхната закуска приключи, след още час стана и Джеси, която също закуси.
...
- Боби, къде е черната ти перла?
- Коя, консервата ли ?
- Стига де, не искам да те слушам да говориш така за нея, толкова много спомени...
- Съжалявам, не съм я виждал от години, седи в един хангар на сервиза.
- Ами тогава обличай се и да отидем до там.
- Какво? Сега? Ама защо?
- Без въпроси, обличай се, чакам те навън до колата.
Боби се преструваше, че не иска да види своето скъпоценно бижу, но истината е, че всеки божи ден през последните пет години той проронваше по няколко сълзички за нея. Колата която беше спътница в целия му предишен живот. Звярът, който запълни голяма част от сърцето му с толкова много спомени. Той се облече набързо и грабна ключовете за скучната седмИца. Но не по-късно разбра, че не са му нужни. Пред къщата го посрещнаха форсирания на 3.5 литровия гладен двигател на искрящата шестица. Ах, колко много зарадва Боби този звук, звук който не бе чувал от толкова дълго време. По лицето му се опъна усмивка като на същински БМВ ентусиаст при звука на симфония на Шестовен. Той бързо скочи на дясната седалка и двамата се понесоха по инъче скучния път към сервиза му. Боби никога не бе гледал на този път като на нещо повече от асфалтов килим. Но сега беше по-различно. На всеки един завой той тайничко се надяваше колата да изгуби сцепление и да изпита онова треперещо чувство в стомаха, като тийнеджър влюбил се за първи път. Уви това не стана.
След час път те се намираха пред стоманените решетки на портала на сервиза. Пазача поздрави Боби и отвори вратите. Те влязоха и Боби слезе да отвори вратите. Мария паркира колата на широкия плац в сърцето на сервиза. Боби я поведе към хангара където от години стоеше неговата кола.
Колкото повече се приближаваха към мястото, една лукава усмивчица плъзваше по лицето на Боби. Той я погледна на два пъти, но недоумяваше какво става. И ето, че бяха пред стоманената, прашасала врата на малката стаичка, където беше прибано неговото бижу. Боби стоеше, сърцето му биеше все по-бързо и силно. Ръцете му трепереха. Той се наведе и плахо отключи катинара. Но не отваряше вратата.
- Е хайде де! Какво чакаш?
- Ами, не знам.
- Хайде, хайде, бързо дигай щората!
Боби започна да вдига вратата, но толкова плахо все едно от другата страна стоеше едно еднопосочен път към пещера, пълна с потни манафи, чакащи го от векове.
И малко по малко дневната светлина започна да осветява черната металическа боя на колата. Потънала в сантиметри прах, тя беше все толкова красива и чаровна. Черните и ококорени очи погледнаха право в Боби, пробиха кожата и костите му и погледнаха право в сърцето му. А там , половината от него все още бе отдадено на нея...
Но нещо беше различно в нея и Боби се опитваше да разбере какво точно. Дали два пъти по-големите раздувки в стил М на калниците, дали 10 инчовите 17 цолови BBS Challenge джанти, дали състезателната клетка монтирана с колата или пък черните седалки с огромен надпис SPARCO на тях. Но не, той чувстваше, че има още нещо. Започна да обикаля около нея и да се наслаждава. Под задната броня имаше 4 ауспуха и това го хвърли в дълбоки размисли. Както и огромните ребра на карбоновия капак с нехарактерния хълбук посредата му.
- Е хайде, влизай вътре и съживи този мъртвец!
Боби само това и чакаше. Веднага отвори вратата и седна в прегръдката на копринено меката седалка. А ключът беше на таблото, чакащ Боби от години. Боби плахо го завъртя на първа позиция. Многобройни светлини осветиха цялото табло и купето. Глас на любезна лелка избоботи нещо от огромния борд компютър на централната конзола, но той не му обърна внимание. Натисна съденителя, изключи от скорост и нежно запали колата. НО какво по дяволите беше това ? Боби се ококори. Не, това определено не бе звука на шестте гладни S50-тови гърла. Сега броят им бе овеличен с още четири. Да, точно така. В коша на неговата прелест лежеше култовия 10 цилиндров V-образен двигател от последната серия на М5 - именно Е60. 10 гладни гърла боботеха спокойно, сякъш се наговаряха нещо тайно. Боби не издържа на изкушението и леко натисна педала на газта. Стрелката на оборотите сочеше 3000. Усмивката му нарастна и стана средно голяма. Но това не бе достатъчно. След секунди педала на газта се удари в ламарината на пода. В малкото помещение се разнесе ужасен тътен. Все едно група хищници показват своята мощ. Но това не бе обикновен двигател. Бе обурудван с два спортни филтъра, Изцяло нова изпускателна система, изцяло нова електроника и не на последно място - изкюлючително добра електроника, подпомагаща по-добрата работа на двигателя. Мощността на колелата бе около 650 конски сили.
Боби нямаше представа, но Мария беше идвала в сервиза няколко пъти и с помощта на някои механици бе подготвила тази изненада за Боби. Е, наистина успя да го изненада. Боби седеше в своята перла и усмивката му приличаше на полумесец.
- Е хайде, искаш ли да разтъпчем... консервата? - каза Мария.
- Иска ли питане ! Хайде бързо скачай!
Мария само това и чакаше и бързо се метна до него, като се "зави" с 6 точковите спортни колани. Същото направи и Боби. Той плахо изкара колата от сервиза. Все пак още не я познаваше. Излезе от портала и спря по средата на улицата, огромна права продължаваща два километра напред, а на нея нямаше и жива душа в това съботно утро. Боби погледна Мария, както и тя него. Тя познаваше този поглед на Боби, тръпнещ в очакване да получи нейното кимване, което щеше да освободи неговия ангел пазител да лети напред колкото се може по-бързо.
Боби не чака много повече. Нежно натисна съединителя и вкара първа скорост, след което започна да гали газта. Оборотите играеха - 2000-5000-6000-3000-2000-6000 докато стигнаха заветната цифра от 9500 и започна да се чува нервния прекъсвач. Сякъш господаря на 10-те звяра им съкараше за тяхното неподчинение. Боби отпусна газта след което пак я натисна. Но този път пусна съединителя рязко. Стрелката на километража стигаше цифрата от 120 километра, оборотомера беше пълен. Широките задни гуми едвам захапваха асфалта и се въртяха нервно на едно място. А жестокия рев от двигателя се разнасяше на километри от тях, из спокойните съботни улици, където нямаше и жив човек. Целият град беше техен и то точно в този заветен момент. Зимното слънце грееше слабо и си прокарваше път между облаците към центъра на небето. Всичко бе толкова тихо. Сякъш господ искаше да покаже на целия свят, че Боби е отново жив, дори по-жив от всякога......
The person who risks nothing, does nothing, has nothing, is nothing, and becomes nothing. He may avoid suffering and sorrow, but he simply cannot learn, feel, change, grow or love. Chained by his certitude, he is a slave; he has forfeited his freedom. Only the person who risks is truly free.
- 6per40
- младши ентусиаст
-
- Мнения: 259
- Регистриран на: 7.08.2008
- Местоположение: Благоевград
- Пол: Мъж
- Кара: "пъргава" 316-ка
- Мечтае да кара: IS-ka
- bmw_fen89
- кандидат ентусиаст
-
- Мнения: 61
- Регистриран на: 23.10.2007
- Местоположение: Сливен
- Пол: Мъж
- Кара: E39 523i
- Мечтае да кара: E60 M5
от bmw_fen89 » 11 Юли 2009, 10:36
Пешо трябва да издадеш книга с тези истории за Боби. Направо спират дъха. 
Жените и колите, ако не въртят задница не са за хвалене - BMW ти си всичко за мен !!!
- P1tbuL
- младши ентусиаст
-
- Мнения: 796
- Регистриран на: 4.08.2008
- Местоположение: София
- Пол: Мъж
- Кара: Т-34
- Мечтае да кара: F1 race car!
- Детайли за колата: 1942; Length- 6.68 m; 76.2 mm (3.00 in) F-34 tank gun
от P1tbuL » 11 Юли 2009, 10:49
bmw_fen89 написа:Пешо трябва да издадеш книга с тези истории за Боби. Направо спират дъха.
колега не ми кради идейте първи му предложих
но иначе това е добра идея авторе 
!- ((:BuKcu:))
- старши ентусиаст
-
- Мнения: 1853
- Регистриран на: 30.01.2008
- Местоположение: София
- Пол: Жена
- Мечтае да кара: F32 M4
от ((:BuKcu:)) » 11 Юли 2009, 16:36
Уникални истории, просто нямам думи, с които да опиша.....1. интересът, с който чета 2. емоцията, която ми доставят. 
Продължавай в същия дух.
Продължавай в същия дух.
- M-TEAM
- ентусиаст
-
- Мнения: 1016
- Регистриран на: 23.06.2003
- Местоположение: Стара Загора
- Пол: Мъж
- Кара: Е83 3.0 D
- Мечтае да кара: Е30 М3 и Lancia Delta integrale evo 16v
от M-TEAM » 11 Юли 2009, 17:15
а не ти всеки път ме учудваш ,просто не знам откъде ти идва тая муза ама е униклана , продължавай занапред само така
BMW E30 M3-one dream
skype-bmwpower5555
skype-bmwpower5555
- lowshow
- кандидат ентусиаст
-
- Мнения: 152
- Регистриран на: 26.06.2009
- Местоположение: Варна
- Кара: passat b5
- Мечтае да кара: без да зарежда и да ремонтира
- BuLdwAiZeR
- кандидат ентусиаст
-
- Мнения: 82
- Регистриран на: 12.10.2008
- Пол: Мъж
- Кара: 93 BMW 325 TD
- Мечтае да кара: BMW E30 ///M3
- zigo
- младши ентусиаст
-
- Мнения: 403
- Регистриран на: 31.03.2009
- Местоположение: София
- Пол: Мъж
- Кара: e46 328ci
13 мнения
• Страница 1 от 1
Кой е на линия
Потребители разглеждащи този форум: Bing [Bot]
Последни теми
Facebook
