Зайо и живота

[t060 Профил ICQ]

Дойде и този ден да опиша живота на всенародния любимец Мартин Петров или както си го знаем ние Зайо. Пък после някой обеснява, че като се съберат заедно Мартин Петров и Тодор Янчев и става национална футболна катастрофа. По-скоро става дума за коли, кинти и к**ва ... така де жени. Но момент изпреварвам се, дайте да започна от начало.
Денят започна както всеки друг за един незавършил студент – в търсене на работа. След като разгледах малкото нови обяви и кандидатсвах за тях изведнъж се оказа, че няма какво да правя и реших да разцъкам из нет-а да видя какво прави бмв обществото. Както винаги имаше какво да се прочете и поспами, даже се заформи един много интересен разговор с колежка относно подаръци. (бел. авт. - ((:BuKcu:)), брата е продал всички е46м3GTR-ки дето му се мотаха в гаража, съжалявам) Вече наближаваше обяд, а жегата във Варна, бавно напираше да се процеди във всяка една моя фибра. Проверих си пощата с бегло очакване на покана за интервю за работа и видях, че имам съобщение от Зайо. Смътно си спомнях, че го бях подканил да се поразходим с новата му е32-ка. Проверих какво ми е писал и след “да айде” по нататък не прочетох, защото вече се бях засилил към телефона. Той вдигна на ентото позвъняване, както винаги и отсреща по линията се чу леко ехидния му глас:
-Много бързо пишеш.
-Ъ? – незагрях аз
-Такова де, гледаш, обади се.
-Ами той повода хубав, кога? – зададох ключовия въпрос аз.
-Тръгвам да те взема, след 20-тина минути съм пред вас.
-Ок, айде, че да изключвам комповете, знаеш, тука е като в сървърно.
-Айде – и прекъсна.
Повече не ми и трябваше. Начъгърках ги да се изпоизключват тия компютри и се заех с нелеката задача да заприличам на човек. Тъкмо мелодията на windows-a сигнализира край на операцията им и аз имах вече що-годе задоволителен резултат. Поразчистих малко в къщи и се оказа, че кошчето за буклуци направо прелива. Какво да се прави – юруш за ушите и айде с мен навънка да те запозная с контейнера, ще се харесате. Излизам, гледам пред блока една бяла астра, вътре 2-ма полицаи правят всякакви усилия да не умрат от жега и гледат лошо. Минавам покрай тях след 50-тина метра е контейнера моя заветна цел. Кука, кош и трагично изгорелите останки на евридейката на брата в ляво от мен на пракинга ми привлякоха вниманието. Днес имаше нещо различно в тая купчина изгорели железа. М-да, дясната врата на купето беше отворена. Тръгнах натам и изведнъж нещо се скрито в тях се шмугна през дупката на мястото на предното стъкло, прескочи капака и изчезна в храстите. Стигнах аз до колата и направих опит да затворя вратата. Не мръдна. Поразгледах я: ясно си личеше как беше огъната в предната част за да се отвори и така си стоеше – никакъв шанс да я затворя с ръце, без да стана на свиня. Отказах се, така да седи. Те братята мангасари и без това пак ще я отворят. Минах пак покрай вече полуумрелите от жега полицаи в астрата си отидох в нас ептен да заприличам на човек. Тъкмо приключих и си викам “Чай ‘а му звъннем на Заевия.” Съответно телефона в ръката и звъня:
-Ало.
-Пред вас съм, айде.
-Айде.
Изстрелях се от нас и като излясох пред блока се разкри прекрасна гледка: астрата я нямаше, но черния издължен корпус на е32 нямаше как да го пропуснеш, както и младия вечно ухилен тип, подпрял се на задницата. Зайо прие и разтърси подадената ми към него ръка.
-Шефче, ти сега отзад ще искаш да се возиш. – коментира облеклото ми, което минаваше за официално пред неговото.
-Ами, много ясно – не му останах длъжен аз.
-Верно? – погледна ме недоверчиво Зайо.
-Ще видим, абе знаеш ли, там в края на паркинга са останките на брата.
-Я да ги видим. – каза той и 2-та се запътихме към злополучиня екземпляр на любимата марка. След много възклицания по адрес на това което се е случило Зайо, за всеобщо учудване с лекота отвори предния капак и ако не използваше и 2-те си ръце да го държи, щеше да си откъсне галвата при гледката.
-Казах ти, че блока на м52-то се е разтопил. – намекнах му аз, въпреки, че и на мен много не ми понасяше като го видях за пореден път.
-Ама как така бе – каза той и още много възклицания които не мога да предам – от к’во?
-Не знам – признах си аз и понеже неговите познания за автомибилите надвишават моите с бегла надежда в гласа го политах – ще помогнеш ли да затварим вратата, да не стои разкикерена?
-Що бе, какво и е?
-Дразни ме – казах аз и той с няколко добре насочени и премерени шута успя да я прибере. Аз от своя страна, забелязах че са се опитвали да свалят дори металния панел където трябва да е капачката на резервоара, но дори той не се е поддал на нерегламентираните усилия на братята роми и гордо седеше отворен, леко крив. Подбутнах го и той влезе като у тях си. Той и у тях си влезе де.
Тръгнахме да прекосяваме обратно паркинга в размисли, колко е гаден живота понякога, но видът на огромната черна е32-ка бързо ни развесели. Седнах отпред и с удоволствие забелязах, че се губя в тая кола, а Зайо беше толкова далеч, че трябваше да му подвиквам, нищо че седеше до мен и се готвеше да тръгва. И тръгна, целия този огромен кораб се понесе с някаква странна грациозност по нашите “равни” пътища. Като от неангажиращия ни разговор стана ясно, че и 2-та нямаме ясно идея къде отиваме, затова Зайо заключи:
-Лучано! – ясен и категоричен отговор. Той просто си живееше в това кафе, а на мен в момента ми беше все едно. Аз се наслаждавах на пристъпите на цивилизованост в неговия стил на каране, които беше предизвикала е32-ката. Не ме разбирайте погрешно, той отново се мушеше де що види място с колата, но това не беше малкото злобно купе на е30, а голям и масивен автомобил, който ясно следваше треакторията си, но в ръцете на Зайо се оказа невероятно поврътлив. Имаше и няколко позитивни странични ефекта: не се движеше непрекъснато извън границата на сцепление и другите участници в движението нещо се бяха респектирали от самото му присъствие около тях, та нямаше обичайните и често заслужени бибиткания. А Зайо от своя страна благодареше на преотстъпеното му предимство с вдигане на ръка, вместо да я използва да се бори с волана, както при е30-то. Така без особени инциденти стигнахме до нашата дестинация, където той пакрика колата, а аз забелязвайки няколкото наспирали наоколо х5-6-тици казах:
-Тоя паркинг трябва да го направите бмв only.
-Че ‘що, бе?
-Ми само бмв-та – захилих се аз.
-Ми то сега каво е? – захили се и той.
-Ми само бмв-та – признах му.
Вече бяхме влезни, той награби няколкото днешн вестника от персонала и се разположихме на една маса. Поръгахме си по един спрайт на приятната с иргив загар и една педя дълга поличка сервитьорка и потънхме в размисли кой, какво, що, на кого и по колко, като от време на време вхърляхме по едно око на пресата.
-Ми да идме да хапнем – предложи той.
-Ба и аз съм нещо гладен – признах му аз
-Ей тука наблизо правиха най-готините хамбургери, нещо хамбургер ми се яде.
-Ми ай да ходим, остай колата, после ще се върнем за нея.
-Да-да, ще я оставя, качвай се.
На мен не ми трябваше много подканяне, за да се измъкна от жегата в удобния климатизиран салон на е32-ката с леката музика на 6-мата братя отпред. След няколко “адски” манерви Зайо успя да обърне и привличайки де що има женски погледи е32-ката се запъти там накъдето само той знаеше.
-Високата за мен, ниската за теб – каза той карайки напред, а гледайки настрани към 2-те момичета на видима 4-5-6-найсет годишна възраст, които щяха да си счупят вратовете да гледат колата, добре че беше задръстването, та се движихме с една скорост с тях и не се налагаше да препускат по тротоара с размечтани погледи.
-Ок и без това “моята” има по-хубав задник от “твоята” – казах аз, коментирайки очевидно перфектните пропорции на долната част на гърба на момичето, които се очертаваха идеално от прилепнаия като втора кожа панталон. Ехидната усмивка на Зайо постепенно премина в заразителен смях, към който се присъединих с удоволствие.
След малко той паркира е32-така в колоната коли до тротоара, точно до едно заведение за бързо хранене, с цел да я прикрие до колкото може в множеството, но то беше все едно да скриеш чистокръвен арабски жребец сред понита. Каквото и да правиш някои неща си имат характер и винаги изпъкват. Потънали в неангажиращ разговор чакахме да пееръчаме, когато той каза “Дали е видяла колата?” обърнах се и веднага усетих, че е видяла колата, както и за кого говори: големи тъмни очила, през които пак се усещаше погледа, дълга до малко под раменете, тъмна, падаща на вълни коса, сочни устни, гердан от масивни бели изкуствени перли, спускащ се в дълбокото деколте на ефирна лилава рокля, което разкриваше две много добре изглеждащи, големи, естествени, природни забележителности, перфектен, равномерен, плажен загар и дълъг убийстен маникюр в цвета на роклята. Ходеше към нас сякаш света е неин. Нямаше начин да не е видяла, че я гледаме, както съм сигурен и че ни е огледала, а също и е32-ката, но не даваше никакъв външен белег за това. И точно когато се обърнахме да поръчаме, а тя мина на сантиметри зад нас, даде толкова звучна въздушна целувка, че сигурно в съседния квартал я чуха и продължи. Явно не беше сигурна на кой точно е колата, за да му се хвърли на врата, а не и се рискуваше 50:50, все пак като за нея обожатели винаги ще се намерят.
-Може да е дъвкала дъвка – каза Зайо.
-Може, може подкрепих го на глас аз, а на му цитирах бай Илия “Ти, го дам, да го дъвчиш!”, но късно, тя беше и на няколко метра вече и си замълчах. Марто, тъкмо привършваше с поръчката си, когато тя беше стигнала до кръстовището на малките квартални улички и неволно или не изпусна нещо. Наведе се да го вземе без да сгъва краката си и добре, че нямаше шофьори, защото едва ли някой би осталан адекватен при вида на добре оформените, стегнати задни части и почти безкрайни бедра, които се очертаха под ефирната и рокличка.. След което потъна в едно близко магазинче. Зайо явно беше гладен и вече беше потънал в консумирането на единия си хот дог, та не смятах да му развалям удоволствието, като му казвам за тая подробност и порсто поръчах каквото видях в менюто. Взех си джоб-тоста и седнах до него на масата да хапнем. По едно време инстинктивно се обърнах и гледам, тя излязла от магазина, бавно и с неподражаема походка потъва в едната уличка, а междувременно ни гледа с поглед по-загорял от кожата и. Усетих, че дори и на 2-та с Марто ще ни дойде много, затова най-спокойно се обърнах напред и продължих да си ям – бях гладен, а Зайо тъкмо обесняваше по телефона на някой нещо си за windows mobile та бях спокоен, че нищо няма да забележи. Поенже беше споменал, че има работа след 10-тина минути го заговорих на темата и направихме интересна дискусия за операционните системи на платформи с възможности далеч по-малки от стандартно PC, в която и аз и той научихме нови неща един от друг. Привършихме с храната и се запътихме към лъскавата “любовница” от голяма класа, която никога не изневерява. Влязохме в нея и на въпроса ми “Къде?” Зайо отговори кратко и ясно: “При Тони, има да ми дава пари.” Тони е човекът, купил, разбил и в момента ремонтиращ бившата е30-ка на Марто. Много е свестен пич, между другото. След известно лутане из малките улички и редица въпроси “От тука ли, от там ли?”, “Абе този как си стига до тях?”, “Трябва да има един главен път то блока му?” и т.н. видяхме Тони, блаженно облегнал се в стоманено сивото купе на е30-ката слушащ избраните хитове на Спенс с подобаващ бас. Зайо паркира до него, блокирайки цялата алея, която и без това никой не смяташе да използва и 3-та с Тони потънахме в размисли и страсти относно новия двигател на е30-ката, който неизвестно защо беше бензинов, но ми тракаше като дизел. След като споделих моито упасения с групата, Тони каза, че неговите познания за автомобилите са колкото моите т. е. никакви и Марто като най-вещ се зае да разследва мистерията около тракащото м43. През леко незатравящата се пластмасова пакачка отпред на галвата, видя че е с верига, по една лепенка си позна дебитмера и след като хвърли набързо едно око на горивния филтър, който трябваше да е нов, а не беше, се разбра, че новия двигател не е толкова нов колкото трябва, а въпросния майстор не е толкова майстор колкото трябва. Сипахме доволно храна по негов адрес, все пак е кирза, да не вземе да заслабне, че не си беше свършил работата и Марто взе това, за което беше дошъл.
Пак през малките улички, всъщност не знам улиците ли бяха станали тесни в тоя град или колата беше широчка. Потърсихме необходимата ни услуга и като я намери, Марто потъна нанякъде, а аз останах леко приспан в колата от процеждащата се отвън-навътре жега. Толкова ме мързеше, че даже не отворх вратата да издърпам за езика някое от девойчетата минаващи с блеснал поглед на една ръка растояние вътре при мен, да ми прави компания, а желаещи дал господ, ама дал-дал, че се олял. Явно бмв-то наистина разкрасява човека и то в неописуеми мащаби. “Марто-Марто, ти и преди си беше стане ли 23:30 Зайо е*е, та сега ептен не можеш да се отървеш, Марто.” Мислех си аз и ей го Марто се задава ухилен от някъде, влиза, пали и изкомандва заветните думи:
-Към бензиностаницята!
-Хапнахме ние, време е и това да хапне – ухилих се и аз. Къде, къде, айде пак на лучано да сипе. Отидохме там и докато се зареждаше горивото, той си провери гумите, добре бяха, а го съмняваха, но си бяха добре.
-Кафенце? – предложи той.
-В нас – отсякох аз.
-Всъщност може.
-Само ще вземем някакво безалкохолно да има, че тая ракия...
И големия грациозен кораб тръгна без вопъл, помен и стон към нас, като по пътя де що беше мацка с пич се обърна след него с влажен поглед. Чак ме накараха да ми стане кеф, че нямам такава до себе си. Аз и друга нямам ама и такава нямам. Виждайки този ефект на колата, разговорът със Зайо тръгна в очаквана посока и незнайно как стигна до една обща позната чиито малко, сладко, секси “2 шепи дупе, голяма уста и неограничено количество огнен нрав” гарантираха на всеки емоционално преживяване, независимо с каква цел е отишъл там и дали я е изпълнил. (бел. авт. – ако тя прочете това, ще си види дали с Марто сме безсмъртни и колко точно) По едно време гледам сме се доближили към нас и му напомням “бордюра”. Тоя бордюр го споменаваше цяла Варна, че и околностите.Караш си караш по пътя и изведнъж пред теб бордюр и се оказва, че си карал по паркинга, а улица просто няма. Колко джанти и майни е изял само той си знае. Да де, но има 2 проблема: 1-во Марто го знае и 2-ро той вече от толкова газене горкия, съвсем завехнал и се изронил. За момент ми дойде гениалната идея да го поправя, но се отказах по очевАдни съображения.
Зайо паркира е32-ката до е34-ката на съседа, която имаше тия любимите му джанти и слязохме да ги сравним, нали уж еднакви. Е да де, ама не баш. Едното е по-голямо, по-дълго, по-широко, по-удобно, по-представително, по-респектиращо от другото. Не че е34-ката е лоша, кола, но е32 е по-добра. Разговорът все още беше на същата тема, но го приключихме с изключително бързо достигащото легендарен статус изказване на Зайо: “Безплатно няма нищо за е*ане, излезеш, хората е е*ат, отидеш сред природата и птичките и те се е*ът” и след завършващата ми реплика: “$100 са си $100.” Влязохме в магазина, където освен че напазарувахме обсъждахме каква е разликата между $100 и €60, както и плюсовете и минусите на едното и другото. Напълно нормален разговор, за 2-ма млади, бедни студенти в тая страна, поне ще се отнася до другите, дочуващи откъслечни фрази от него. Влязохме в нас и оставих, колата и tutku-то или както му викам аз тутките в хладилника, като извадих едно шише минарална вода от там, да има направя място и щем, не щем пихме вода.
Докато чакахме едния комп да зареди опитахме водата, не беше хубава, получих ценен съвет от Зайо как да се съхранява минарална вода в хладилник и тъкмо да я изхвърля теглих една юнашка, българска майна на ВиК, защото видях, че нямам течаща вода. Върнах се при Зайо с колата и тутките и разгворът продължи с обичайните си бъзици, подкрепени с примери от интернет, докато в един момент:
-Ей, аз казах ли ти, какъв смс получих, Тоше?
-Не, Марто.
-Ами, гледай сега – извади се телефона и започна да чете нещо – ама чакай, какво е това, а това кога съм го получил?
-Ти не знаеш какво имаш ли бре – вече се хилех неудържимо.
-Не, не к’ъф е тоя смс, нек’ви любовни обяснения тука и то от непознат номер.
-Подадох му друг телефон, звънкай!
-Ама.
-Звънкай бе!
Ало, бало, ала-бала, бля-бля-бля... Първи разговор, нищо не се разбра. Зайо седи като гърмян заек на фотьойла и се чуди накъде да заеме позиция. Аз му давам възможност да се поокопити и провеждам 20-минутен разговор с родителите си, в който едвам успявам да им кажа, че нищо ново не ми се е случило и да им пожелая приятен ден. При това им затворих с уговорката, че ще излизам и закъснявам. През това време гледам, Зайо влязъл в кондиция или поне вече гледа в една посока. Зъррр, ало... Аз пак нищо не разбах, поне той придоби малко цвят, ама стана като цветомузиката на селска дискотека, на всеки 15 секуни, нов нюанс. Опитах се аз да го разсея малко със снимки на “братовчедките” ми, ама къде ти, няма никой вкъщи:
-Ставай, бате, да тръгваме, че имам среща с мацката на бензиностанцията по пътя към ...(бел. авт. – това така и не го разбрах)
-Е ок, де. Добре. Ей сега идвам.
Изключих компа, поразчистих в нас и се изстреляхме от там. Е да де, но на 5-тата секунда решаваме, че асансьора няма да дойде и ще слезем по-бързо пеша. Куде ти: на всяка площадка спираме по 5 мин. Да се любуваме на пустата ми у е32-ка, как се вижда ‘убаво от тука. А аз съм на 7-я етаж. Слизаме доло, ние, качваме се и с реплики от типа на “180 с тая кола не се усещат” Марто навакса малко време, когато най-неочаквано опа... СВЕТОФАР!!! Голяма опашка за ляв завой, че и червено свети. Зайо предрежда положината от лентата за направо, явно на тия със 7-ците им е позволено, защото никой нищо не каза и спира да чака зеленото. Меджувременно се разда гениалната идея да се прадставя аз за него, защо? Никой не знае, пък това не е от значение сега. Трябва аз да сляза от предната варата и да се кача през задната, той ми е шофьор за по-голям респект и т.н. Ок, ама 5 секунди. Свалям колата излизам и се оказвам невероятно поврътлив за вида си, защото влизам навреме, че и с около секунда и половина артък! Кара вече той по-спокойно, прережда и останалите, минава светофата и “шефче, ала-бала” насторйва се за ролята, защото ето я бензиностаницята. На входа засталано едно малко синьо пежо и от вътре добре изглеждаща и без грим мадама се показала през джама на шофьора и нервно оглежда всички коли.
Като се разминават, поглежда я Зайо мръснишки през очилата и тя малко стреснато се прибра вътре и си сложи огромни слънчеви цайси. Той обикаля бавно-бавно, тежкарски бензиностанцията и тъкмо да излезе, заковава е32-ката до нейното пежо със облак от прах и разбити надежди. Излизам аз от задната врата, 2 крачки, пъхам ръка вътре в пежото и с мазен глас:
-Добър ден, Мартин Петров, приятно ми е! – като се подсмихвам вече, а тя се сви нещо, но се поукопити, подаде ми ръка и каза:
-Мая... ами влизай – а очите и по-големи от цайсите, които и без това закриват почти цялото и лице. Тъкмо да и изстрелям “Ся ш’ти влезна на тебе!” и пронизителен клаксон разцепи тишината. Някакъв пич с пикап тука пиши мицубиши не може да изчака 5 сек. да си свършим бъзика, защото Зайо е запречил целия изход с е32-ката и вече културно се изнася от там, да направи място. Културно, културно, назад, през тоя с мицубишито. Та аз казвам:
-Ей сега, само колегата да паркира, че...
-‘МА И ТОЙ ЛИ ЩЕ ДОЙДИ! – леки нотки на мисълта, че на мацката и се задава 3-ка, а ще и дойдем в повече долавям в гласа и, заотва се премествам до прозореца на пасажерската врата и я успокоявам с:
-Нормално, все пак на него си писала смс – тя нещо изгуби звук и картина, но Зайо вече е на шофьорската врата:
-Мартин Петров, писала си ми нещо. – мацката ужас, поглежда назад, където трябва да съм аз, но мен ме няма вече, аз блаженно облегнат на централната конзола на е32-ката и нищо общо нямам, случаен миновач съм се подпрял там. Вадят се телефони, разни обеснения, но мацката не знае на кой свят е. За да покажа, че и наш Зайо е човек, го плясвам по рамото и:
-Брат, забравил си габаритите – не че беше вярно, ама подейства. Поукопитиха се и 2-та и започна разговора, а аз се оттеглих по покана на Марто в удобния кожен салон на бмв-то. След няколко минути Зайо идва с обичайната си усмивка и ми разправя: “Той скъвартиранта ми вземал телефона, там незнам си какви магии правил и това е от него.” А пред нас отново стоеше въпроса “Къде?” Защото маждувременно само след 30-тина минутки, Марто е уговорил среща с 2 близначки и имаме малко време за губене. Разбира се има и готов отговор “В лучано.” То и без това на 3 мин. С колата от там. Улисани в следния разговор така и не разбрахме кога сме стигнали:
-Това беше 1-та мацка дето на мен върза, а на теб не.
-Едва ли, Тоше.
-Така е бе и то ‘щот’ се представих за теб!
-А наа мен защо не ми върза, тогава?
-Защото усети, че си правим т*шак.
-Е и?
-Ами те обикновенно са 2 – неудържим смях и Марто паркира колата. Решаваме да седнем вън, дори с риск да ни навали, защото вътре вече сме сядали. Избирам една свободна масичка, така малко по-встрани от евентуални искащи огън и разни други екстри мадами, които изобщо не липсват в обстановката. Абе трудна, тежка и отговорна работа, но успях да се справя почти веднага. Сядаме, на масата, аз с гръб към колата, да може Зайо да си я гледа и да и се радва постоянно, не че не се обръщах и аз през 10 секунди де, но темата беше само една – тя е32-ката. Горките мацки, които закриваха малка часто от гледката ни, сигурно си помислиха, че ги сваляме нещо, защото допреди малко се караха, а вече бяха грейнали, прегърнати и се заливаха от смях. Тези от съседната маса, които да си призная, бяха по-хубави и по-удобни за наблюдение и от 2-ни, пък явно им позавидяха, защото когато дойдохме бяха без тен, а след 10 минути като си тръгнаха, имаха постоянен доста почервенял вид. Но какво да се прави, темата беше само една – тя е32-ката. Междувременно дойде да ни обслужи същата симпатична сервитьорка, като по-рано и получи същата повърчка. Имаше много обещания в погледа и, но нещо пропуснах да ги забележа.
След набързо нищене на всичко, което знаем и не знаем за е32 като модел платихме сметката и Марто реши да се идем да вземе близначките. Корабчето, внимателно ни закара до един нищо не подозиращ панелен блок и след известно суетене къде точно може да паркира, Зайо избра най-централното място и излязохме от колата. Така и така имахме към 15-тина мунити, тъкмо да и се полюбиваме отвън и отвътре на последните лъчи на залязващата дневна светлина. По едно време от блока излезе едно повече от добре изглеждащо момиче и с бързи крачки се запъти в обратна на нашета посока. Марто опита да свирне с клаксона, но не може, не беше на контакт. Нищо белите дробове, са по-силни от тромбата. Никакъв ефект. Втори опит, а обърна се. Видя ни и с бодри крачки, дойде при нас. А защо е само една? 10 минути суетня с телефоните, кой накъде е, запознахме се, каза че заднате седалка на колата е повече от удобна, дори и за гурпов с*кс и се реши да портеглим, пък ще се намерим с който трябва. И къде? Къде? Пак в лучано. Стигаме ние там, тъкмо идва същата, сервитьорка, като този път не смее да ме погледне и аз не знам защо, поръчвам си безалкохолно, за кой ли път и до кафето спира едно рено. Изхвърчат те навън, а аз понеже не обърщам внимание на тия неща дето се викат рено си седя и и пия междувременно изключително бързо доставеното ми спрайтче. По едно време гледам, Зайо ми се блещи нещо на витрината, викам си, той че е луд, луд е, ама чак толкова не е баш луд. Отивам:
-Какво става?
-Ще тръгваме.
-Ами ок. – връщам се, плащам си и излизам – и сега къде, здрасти адаш.
-Запознайте се – близначката ще ни запознава.
-Иван, приятно ми е.
-Адаш, не се пари, нали бяхме заедно на правим на Зайо старата петица бе.
Казах аз и на него му светнаха очите. Смях и пак никой нищо не разбра. Само да поясня, че всеки човек, който вземе рено, направи от него свястна кола и го поддържа в това му състояние, е достоен за увжение. А адаша е точно такъв, че и точен пич, добре сложен, с чувство за хумор, абе отдавна съм го записал в графата “да стана като него”. Разбрахме се, че вече всички се познаваме, и пред нас пак стои големия въпрос “Къде?” Зайо с отгорова лучано е неутрализиран, защото преди малко станахме от там и докато те се чудят кой накъде да хване и да идем, аз се възползвам от момента да звънна и да поканя най-култовия човек – Зеления. Но го хванах в кофти момент, извинявай Ментов, и той ми отказа да дойде. Тъкмо приключих разговора и отговорът на въпроса беше даден: “операта”. Т’ва къде е най-бегла идея си нямам, добре, че няма да водя аз. Натоварваме се в колите и Зайо плътно следва реното на адаша из градския трафик, като бъзика при всяка възможност мацките по тротоара: “Извинете да знаете на къде е за центъра?” Само, че нула внимание или по-скоро младата мутра с усмивка и цайси от бмв 7-ма серия ги плаши, защото не знаят колко е луд и те се правят, че не го забелязват. Аз до него си трая и запълвам липсата на музика с непрофеисонално, меко казано непрофесионално, изпълнение на “ако умра ил’ загина” на блъгарски, че и на английски мислех да почна, по едно време, но си млъкнах, защото Марто щеше да ме изхвърли в движение от колата. Стигнахме то “операта” и той обяви, че ние 2-та отиваме да вземем “най-сериозната” да ни одостои с компанията си, което от неговата уста може да значи всичко, но не и това което си мислите. След няколко момента на некултурно и безразсъдно шофиране от негова страна. Е32-така се паркира пред някакъв тъмен вход и Марто пали цигара, като най-културно отравя прозорец и шибидах да излезе дима, са което му балгодаря, отово най-културно. Направо ако някой познат ни види, няма да може да ни познае.
Зайо тъкмо привършва с цигарата и от тъмнината се показва момиче, което може да бъде описано само по един начин: МААААААЛЕЕЕЕЕЕЙЙЙЙЙЙЙ!!! Или както казават по черноморието: ВЪЪЪЪЪЪЙЙЙЙЙЙЙ!!! Идва тя, прегръщат се с него, а аз си мисля, че потенциала на тоя човек откъм изумително красиви момичета е безгранично-неконечен. Идва тя, най-възпитано си сяда отзад в колата, казва че седалката е много удобна. “Нещо много ти е удобна седалката, Марто, да взема да си ходя пеш ли?” Върти ми се из главата и точно в тоя момент, тя избра да ми се представи, името го чух, ама убий ме ако ако съм го запомнил, честно. Нищо де, представям се и аз и отиваме в “операта”. Този път, Зайо не лети ниско, той хвърчи бавно. Та за колко време сме стигнали и от къде сме минали не ме питайте, тъмно беше. За пръв път виждам, кола с халогени да си изпреварва фаровете.Ама то не е от колата, от тоя дето кара колата ще да е. Пак добре, че е 7-ца, ако беше 3-ка щяхме да станем на омлет вътре по завоите, но на нас почти нищо ни няма. Видимо де, то другото кога ни е направено, нкой не може да ни помогне вече. Влизаме ние на верандата, която представлява “операта” и гледаме, адаша и близначката в комапнията на 3-ма яки пичове и една много дащна руса мацка, дето никога няма да остане гладна. Да де, ама 2-т аблизначка я няма, пък мен вътрешно ме яде да видя могат ли да се различават, ама си трая. Запознаваме се с всички, адаша пак ме пробва, той път Михаил. Не мина, извинявам се, адаш. То пък не че чуваме нещо от музката, но все пак от време на време може. Добре, че единия пич, беше пицар, наскоро повишен в сервитьор с чувство за хумор като моето, та ни тръгна да пуснем няколко лафа и да си ги върнем и то минали 30-40 минути. Ама те седнали от кога и те незнаят, пък утре на работа и им става късно. Кофти, тръгнаха си, остваме, аз, Зайо, адаша, мацката и близначката. А мацката междувременно сърдита на Марто, но и тя не знае защо и се цепи в далечния край на масата. С железния аргумент, че ще я пренесе заедно със стола успяха да се сдобрят. Мир да има, и настана тишина. Усещам аз повика на природата и се засилвам натам дето и царя ходи сам, като чувам, че темата се завърта на: къде сме били ние с Марто и какво сме правили днеска. Да де, ама аз тая история я знам, значи никакъв сеир няма да изпусна. Отивам спокойно, почуквам на вратата и отвърте се чува: “смрък-смрък” и някакъв дрезгав глас казва: “Заето!” “ОК!” отговарям му, да ме чуе и разбирам аз, че ще почакам известно време, каквото и да се пудри там да придобие малко човешки вид, че да излезе. Минаха 5 минути и излиза то, да де, ама дето вика Зайо 5 минути са различно време, зависи от коя страна на вратата се намираш, а аз бях от грешната и ми се видяха не 5, а 50! Подава се от там някакво хлапенце на има-няма 10 години скъса прическа, къси дънки и бяла тениска тениска с картинка отпред, дето трябва да си е легнало вече и аз съм в шок. “И се чуда и се маа, да го бия, да пикаа, к’во да каа?” Отсреща обаче ме контрират веднага със “Заповядайте!” “Благодаря!” Викам и научно доказах, че душата е под пикочния мехур. Връщам се аз при компанията, които вече помагат на хората да се справят с кризата и яко хранят някой. Вижда ме Зайо нещо различен и пита:
-К’во ста’а?
-Тоя малкия виждате ли го?
-Да е?
-Ми в кенефа смърка дрога.
-Кой от всичките? – питат. Поглеждам ги аз:
-Ами май всичките.
Смях шаш и баници на наш’та маса, между временно, по музиката, изпълнавана на няколко home made бас каси за цялото заведение, всичките насочени към нас, са пуснали мойта песен, кога бях млад. Music Instructor – Get Freaky! И разговора, стана на жмел отвсякъде. То като се обади баса и верандата подскача. Свършва ми песента и излизам от полеженито:
-Що не ме запознаете?
-С кой?
-С тая, “звездата”. – Сещат се те и продължават да я хранят, гледам аз като пребозал пес в зеленчукова градина няколко минути и казвам:
-Ми ще я храня и аз, явно. Ама наживо. – тук Зайо винаги готов да ми помогне в нужда:
-Неее, искам аз. Аз да храня.
-Ами храни де.
-Ами ти?
-Ще храним заедно, черпаци има достатъчно.
В крайна сметка, адаша ни каза, де не се занимаваме и решихме да ставаме, защото от тая музика не можеш да си чуем мислите. Не че някой мисли нещо те, но все пак въпросът е принципен. Излизаме ние и пак стои оня въпрос пред нас “Къде?” 10 минути се караме, защото нико не знае и мацката решава да си ходи пеш. Компанията сме твърдо против, известно време всеки говори и никой нищо не чува. По едно време изтърсвам:
-Я стой тука, Марто ще те закара, виж как ти ходи 7-цата – и ме чуват всички в радиус от 50 метра. Обръщат се към е32-ката и момичето видимо съгласни с мен и всичко се решава: Зайо ще я закара, аз ще дойда щото съм прост, а адаша ще чака на магическото място наречено бензиностанция. Марто е във вихъра си, направо се телепортира с колата. Никой ни го чу, ни го видя, даже и тия дето бяхме вътре, а той как вижда, като е по-бърз от светлината на фаровете направо не знам. Мацката пожелава приятна вечер и си тръгва. Аз обобщавам:
-Марто, имаш вкус за жени!
-Тя не е такава.
-Не е красива ли, ти поглежда; ли си я?
-Не бе, не е това най-голямото и приимущество.
-Марто, имаш вкус за жени!
И някой да е искал да каже нещо повече, не става, защото сме на бензиностанцията, където като ни видя акаша и тръгна да бяга с мръсна газ. В буквалния смисъл. Да де, ама Зайо се телепортира, няма как да му избягаш. Стигаме до мол-а, един от всичките, ама тоя май беше най-главния или по-точно до паркинга му. И там както винаги а-у, адаша към Зайо:
-‘Що си паркирал чак там бе, тука има място едно село да влезе.
Аз:-‘Щото обичам да ми е широко и го накарах, иначе няма да излезна от колата.
Смях, смях, смях и 3 яки пики метър. Адаша извади една баскетболна топка и като се заиграхме с нея, по едно време близначката изчезна и след секунди се връщат 3. Мигам аз на працали и броя на ум 1,2,3 – не става. Пак мигам пак 1,2,3, пак нещо не е баш както си трябва. По едно време се запознаваме, близначка 1, близначка 2, А! Анелия. Значи не са тризначки. Та отговорих си и на другия екзестенциален въпрос: могат ли да се различават? ДА! Едната е облечена в тъмно, другата в бяло. Пак се почна къде, а Анелия вика “Аз ще си ходя.” Да ама ние тоя спор сме го водили вече и Зайо вади аргумента багажник или в купето на Анелия. Тя се позачуди малко, но адаша добави аргумента неговия багажник плюс теоремата брадва, с което спора беше приключен в тяхна полза. Близначка 1, адашката на Зайо каза:
-Аз ще се возя при, Марти, ако съм отпред и седна – обича го, то всички го обичаме Зайо и той си го знае. Съответно за баланс, сестра и седна отпред при адаша. Анелия ме погледна и аз услужливо и отворих вратата на е32-ката. Няма момиче, което да откаже да се вози на е32, карана от пич като Зайо. Аз седнах при адаша и веднага забелязах, че това не е рено, а кола, за което го поздравих най-искренно. Между друото си спомних, че в разговорът, кой къде, на няколко пъти се опитаха да ме затапят с фалшивия комплимент “ти разбираш от коли”, но понеже не е вярно, аз май-май не съм го забелязал. Тръгнахме нанякъде, без ясна идея като пръв кара адаша, а след него Зайо. След него е относително понятие, защото телепортацията също е относителна, но в случая си беше факт. Както и да е, с 2 красиви мацки в колата, Марто се кротна малко и разбрах, защо всички на пътя се резпектират от е32-ката. Има нещо величествено в, нея, когато се движи край или зад теб. Просто изведнъж усещаш, колко нищожен човек си ти, а тя – тя си е тя в това 2 мнения няма. По едно време, Зайо се изгуби назад, малко се притесних, защто всички знаем, че стане ли 23:30, Зайо е*е, но беше рано още. Та историята мълчи къде е бил и какво е правил. А мен междувременно близначката, тази която имаше по-хобав тен от 2-те ме застреля с въпроса:
-Аз от къде те познавам тебе?
-Не знам, щях да си спомня, определено – изобщо не я излъгах аз и след 10 минути неуспешно изборояване на евентуални съвпадения и възможности. Реших че съм красив, красив съм, ама не съм чак толкова красив, значи смъ се излагал някъде и тя е била там, затова тактично излязох от положениято, махайки на колата след нас. Тя пак премигна, Зайо се върнал, ама си трае – разбирайте не се чува рев на двигател и да видите чудо на чудесата, той спазва правилата за движение по пътищата. Спряхме ние и излязохме от колите, къде сме? На 2-ра буна! 2-ра буна, 2-ра буна, а сърцето ми направо, направо спира...
Опа, това беше една песен, както и да е. С адаша се бяхме хванали на бас, дали е32-ката гори масло и го спечелихме и 2-та, защото тя не го гореше. За резултата питахме верният ни и никога нелъжещ приятел Зайо. Ще се разходим, то хубаво, ама за какво ще си говорим? Аз от жени не разбирам, все съм си тъп, обаче адаша го усетих, че разбира от коли и започнах да се образовам от него. Няма толкова завоалиран разпит като моя, да знаете. Всичко си каза, и каквото си мислех да го питам само и него каза. Между другото, ако някой от службите чете, търся си работа. А къде е Марто ли? Той душата на компанията, както винаги. Нямаше някоя по-гъзарска кола, дето да мине и той да не знае коя е, от къде е, абе тоя човек, знае всичко което става в града. Между другото, ако някой от службите чете и той си търси по-доходна работа. Адаша освен, че ме образова и той почнал фирма и те с итърсят работа. А по-красивата част от компанията, ами те са си прекрасни и 3-те, пък и си имат работа, ама ако има някой с оферти, да се обажда. Та в ей такива размисли и страсти се разходжаме ние по плажната алея, между минаващите коли, мотори и всякаква гад и по едно време Зайо ме дърпа:
-Виж, бе ,виж, колата на тая, Мая.
-А кой?
-От бензиностаницята бе.
-А и какво? – Ето тук решихме, че спортна мацка като нея, няма как да е сама някъде наоколо по това време и най-добре да не я безпокоим. И си продължихме.По едно време близначките нещо се умориха да ходят и имаше оферти от тяхна страна към Зайо и адаша да ги носят, но те отказаха по никому, дори и на тях неизвестни съображения. В шеги и закачки, тука-таме някой по-просташки лаф разходката приключи. Не разбрах как стана, обаче се оказа, че адаша, ще ни разкара всичките, по домовете, а Зайо си тръгна с думите:
-Виж, го Тошо, как се ухили.
-Какво, да плача ли? – въпреки, че вътрешно ми беше тъжно за е32-ката, но трябва да се държим мъжки, все пак това е само кола, но каква кола, а!
Качихме се в реното на адаша, което се оказа, че е издъжало над 500 килограма жива маса от пътници, така че нас направо не ни усети и аз се равдах поне един път да се возя, при някой който кара нормално. Остави ме до нас, като по пътя се уговориха да вземе още една мацка, пожелахме си лека вечер и не му блазя на човека с 4 в тая кола какво ще прави сам, че и да кара. Но се замислих за Зайо, кой го знае къде е и върши пак разни подвизи знайни и незнайни из пътищата вечни на България.


Факта, че за цял ден една 20+ годишна кола не даде нито един повод за недоволство на човек, който кара на възможностите на реалното, които са далеч над тези на безопасноото или дори разумното. Е достатъчно ясен сам по себе си, защо харесвам автомобилите от тази марка. Ако сте ме разбрали – добре, ако не сте, колкото и да ви обеснявам, няма да ме разберете.


П.С. Снимков материал:

[Toneloker Профил]

Евала за разказа. Интересно ми е, колко време ти отне да го напишеш.

[Zagy Профил]

Едно евала и от мен. Заслужаваше си всеки ред.

[t060 Профил ICQ]

Евала за разказа. Интересно ми е, колко време ти отне да го напишеш.

Ти ако знаеше, какъв сбит преразказ е това тука изобщо нямаше да ме питаш. Аз повече време съм се чудил кое да изхвърля, отколкото да чаткам по клавишите. Абе питайте главния герой, Зайо. Той ще ви каже какви ги върши всеки ден.

[uricatoli]

Евала за разказа. Интересно ми е, колко време ти отне да го напишеш.

Ти ако знаеше, какъв сбит преразказ е това тука изобщо нямаше да ме питаш. Аз повече време съм се чудил кое да изхвърля, отколкото да чаткам по клавишите. Абе питайте главния герой, Зайо. Той ще ви каже какви ги върши всеки ден.

Абе тоше.. евала че спести някои работи че щеха ме разкъсат тука едни

[Spit-Fire]

Ей, кви ги вършите вие бе Пичове честно ви казвам като се прибера в България ще ви дойда на гости някой ден да се напием, ей така по писателски му

[uricatoli]

Ей, кви ги вършите вие бе Пичове честно ви казвам като се прибера в България ще ви дойда на гости някой ден да се напием, ей така по писателски му

Се сетиш... То ние доста често така праим.. айде че вече мина 23:30...

[uCnaHeTcA]

И*а.. тва сигурно час го четох Браво за разказа...
П.С.1 Колко дълъг бе тоя вашия ден, бря
П.С.2 Много жени, много нещо...
П.С.3 Сега разбирам за придобивката на Зайо, за която му честитя
П.С.4 Много гот си изкарвате там, у Варната брЯ, и аз искА

[t060 Профил ICQ]

Всъщност беше половин ден. Следвашия път трябва да го почнем от сутринта.

[vectra Профил Уеб-сайтICQ]

пффф дълго та дълго. На Зайо честита придобивка, чудна е! Доста добре сте се помотали Ама защо няма снимки на мацките да ги видим достойни ли са за е32-ката?

[TNT Профил]

и tutku-то или както му викам аз тутките в хладилника,

И аз така му викам Евала за разказчето

[uricatoli]

пффф дълго та дълго. На Зайо честита придобивка, чудна е! Доста добре сте се помотали Ама защо няма снимки на мацките да ги видим достойни ли са за е32-ката?

Разгледай малко Импулса..

[uCnaHeTcA]

пффф дълго та дълго. На Зайо честита придобивка, чудна е! Доста добре сте се помотали Ама защо няма снимки на мацките да ги видим достойни ли са за е32-ката?

Разгледай малко Импулса..

Ко има там

[VesoPesa Профил]

Магазин за пички Или по-скоро за такива дето им трябват пластики на задниците
Тошооо, ЗаЯк, поспрете се малко де

[cod-cdbp Профил]

Магазин за пички Или по-скоро за такива дето им трябват пластики на задниците
Тошооо, ЗаЯк, поспрете се малко де

хахах точно там при пропадналите тиинчета ли бре