Джон

[Spit-Fire]

Намираме се във времето и пространството, здраво стъпили на лентата за багаж наречена време. А по тая лента пътуват милиарди куфари наречени хора. И времето е безкрайно, нали? Но куфарите... някой ги слага, някой ги взима.
Някъде от новопристигнал самолет, багажните работници започнаха да хвърлят небрежно куфари по лентата. И тогава за пръв път се появи нашият малък, черен, невзрачен и смачкан куфар. Някъде между годините когато Бойнг започнаха да произвеждат масовките си 737 и 767, тогава беше и произведен и този куфар. Името му бе Джон.
Още от детство живота го мачкаше, подмяташе го по своите сферични стени докато не чуеше как костите му започват да пукат и пръщят. Но Джон беше особено дете. По-особено от всички други. Докато другите играеха футбол на улицата, той стоеше наказан вкъщи от майка си, която бе алкохоличка. Баща му отдавна бе ги изоставил за да търси по-добър и свободен живот. Дните на Джон минаваха в бой, рев, бой, рев и случайно ако нямаше бой - само рев. И с всеки изминал ден Джон се затваряше все повече и повече в себе си. Думата любов му бе непонятна, а какво значеше човешко отношение ? Може би някой термин от дебелите книги, които пишат професорите и философите. Времето летеше, но за околните. За него то беше спряло отдавна. И никой не можеше да разбере какво се крие в тези дълбоки очи, пропити от болка и отекли от сълзи. Бе винаги замислен, все кроеше нещо. Джон не спираше да мечтае. Никога дори за миг не бе спрял. Единствено това го караше да се крепи все още на крака и да преживява това което му е отредено. Вечер си пускаше музика на стария уолкмен и се пренавяше в своя свят. Но той не бе такъв като нашия. В него имаше един път, една голяма къща накрая му и една кола, а до него винаги седеше любимата жена. И колкото повече порастваше Джон, толкова по силна и ясна ставаше тази мечта. Детайлите в нея се изчистваха с всеки изминал ден. Ах, колко бе красиво момичето до него. С дълга, леко начупена кестенява коса, зелени очи, най-белите зъби на света и най-прекрасната и голяма усмивка на света. А колата, на волана и все по-ясно личаха два основни цвята на емблемата - бял и син.
Джон се събуди. Днес имаше рожден ден. Но само той помнеше това. Майка му отдавна бе пияна и спеше някъде из старата им порутена къща, а приятели просто нямаше. Осемнадесети подред рожден ден. Джон не получаваше нищо друго, освен надеждата която някой сякъш му изпращаше. На всеки свой рожден ден той коленичеше пред стената, на която бе окачил икона и скръстваше ръце. Но този ден бе по различен от миналите. Джон бе вече пълнолетен. Можеше да работи и да се стреми нагоре и нагоре. И така всъщност започна живота на нашият герой.
Днес бе на интервю за работа. Приготвя се почти цяла сутрин. Искаше да бъде перфектен и изряден. Имаше и стотици други кандидати. Не го удобриха. Тръгна си разочарован и тъжен. Вървейки блуждаеше като свободен електрон. В главата му неговата мечта набираше повече сила с всеки изминал ден. Колата вече се виждаше много ясно - БМВ Е36 купе. А до него все така седеше неговата любима... Но коя бе тя, кога щеше да я намери, къде щеше... а дали...
Джон беше вече на двадесет. През тези кратки изминали две години се бяха случили толкова неща. Не го бяха удобрили на нито една работа. Самотата го убиваше. Имаше няколко опита да я разчупи, но те завършваха или съм ехиден женски смях или със здраво извъртяна плесница по бузата.
Джон се бе отделил от света. Стаята му беше черна, тъмна, неприветлива. Само едно легло, гардероб и шкафче, и същата икона на стената. Вече двадесет и пет години той отправяше молитви, но все още не даваха резултат.
Джон успя да си намери работа - като консултант във магазин за бяла техника. Но не закъсня и уволнението му. Хората го избягваха умишлено. Той имаше неприветлив, отегчен вид. И отново беше на улицата. А мечтата му беше все така далеко. Понякога той имаше чувството, че тя е на една ръка разстояние, но той я гонеше по бягаща пътека.
След година майка му почина. Извратен живот живеем. Той не скърбеше нито за минута, по-скоро се радваше. Опитите му да живее по-добре и да се приближи дори и със сантиметър към мечтата му все бяха неуспешни. Докато един ден нещо се случи.
Джон се събуди. Но днес сънят му бе по-различен. Имаше предчувствие, че днес ще е коренно различен ден. Предстоеше му интервю за хубава и добре платена работа. Но този път не се приготви. Изкъпа се набързо, метна си две всекидневни дрехи и отиде там в очакване да не го удобрят и да поема по обратния път. Този път го удобриха. Самия той не знаеше какво става и къде се намира. На другия ден отиде на работа преди всички други, разгледа офиса и се настани удобно на своето място в очакване да започне работния ден. Часовникът показа 8 часа и започнаха да пристигнат хора. Но погледа му се прикова единствено в един човек.
- Но! Какво, по дяволите! - мислеше си Джон.
През вратата влезе стройно момиче на видима възраст около 27 години, с дълга кестенява и начупена коса, най-красивите зелени очи на света и най-чаровната усмивка. Джон остана поразен. Мислеше си - Дали това е тя, за бога ! Не му трябваше много време да се промени за секунди от човека който беше и да стане друг. Отиде при нея, и я заговори. Успя дори да си уреди среща през почивката следобед. Двамата се разхождаха в парка, пускаха си разнообразни шеги и се смееха. И изглеждаха наистина щастливи.
Времето летеше а те двамата бяга все по-близки. Джон вече бе събрал пари за мечтаното БМВ. Но не искаше да го купи сам. Един ден той каза, че има изненада за нея и двамата отидоха до неизвестна къща. Набра неизвестен номер и проведе разговор. След малко пред тях се отвори гаражна врата и от нея се показа най-красивото нещо, което Джон бе виждал - диамантено черната предница на НЕГОВОТО БМВ. Не след дълго се качиха и потеглиха.
Минаха още няколко години, Джон и тя теглиха кредит и си купиха къща. Заживяха заедно.
Денят бе петък. Джон и тя свършиха работа, качиха се на колата и потеглиха към тях. Къщата бе извън града и имаха около час път.
Излязоха от града и се придвижваха сравнително бързо. И ето, че в далечината къщата вече се виждаше.
Внезапна болка прониза главата на Джон. Сякъш той се пренесе в паралелен свят на неговия. Сякъш всичко това се бе случвало. Той бе на път, пред него се виждаше прекрасната му къща а до него седеше най-красивата жена на света. Но това бе сън. Джон мигна два пъти и разбра, че не е. А болката се засилваше и го объркваше все повече и повече. Джон намали скоростта. За миг по лицето му се прокара тънка, зловеща усмивка. Настъпи газта до дупка. И секунди по-късно излезе от пътя. Всичко стана за секунди, които му се сториха като години. Последното нещо, което си помисли бе - Боже, благодаря ти. Последното нещо което чу бе ужасното мачкане на ламарини, които срещаха костите му и ги трошаха като съчки. А последното нещо което изпита за пръв път в живота си бе... щастие. С една ръка държеше волана а с другата нейната ръка... И всичко за което Джон бе мечтал от мига в които се роди приключи за секунди.
И ето, че пътниците от самолета слязоха. Всички те заобградиха лентата за багаж и търсеха с поглед своя куфар. Един стар и невзрачен човек се запъти към лентата. Той взе този малък, черен и смачкан куфар и се изгуби из тълпата.
А денят бе толкова самотен. Облаците се бяха преселили на земята. Небето се исипваше и давеше земята. А на тази земя имаше два пресни гроба. Дъждът ги валеше ли, валеше. А на два метра под земята лежеше тялото на Джон - широко усмихнато дори и мъртво. А дъждът валеше и валеше... не спираше цял ден... Господ плачеше. Защо не бе дарил с това щастие Джон по-рано. Защо бе зает с другите молитви а не успя да откликне на неговата толкова години. А дъждът валеше ли, валеше...................

[Koz Профил]

Не знам брат,просто не знам!!!Днеска чета само твои разкази и нито една не ми е била безинтересна.

[t060 Профил ICQ]

прочетох го за 10 минути но ще ми трябват поне 10 дена да се върна в реалния свят

[M-TEAM]

а аз от 2-3 дена още немога разбера как ги пишеш тия разкази просто уникални и наистина има доста истина в тях

[sashop2001 Профил]

[uricatoli]

Мнооо добро

[pLaM3N Профил Уеб-сайт]

прочетох го за 10 минути но ще ми трябват поне 10 дена да се върна в реалния свят

!!!

Не е ли уникално !?

[zigo Профил]

Не знам брат,просто не знам!!!Днеска чета само твои разкази и нито една не ми е била безинтересна.

+1

[Azidaha Профил ICQ]

..Образува ми се буца в гърлото

[BMWPetar Профил]

АА стига бате... За пореден път ме изкара от реалния свят, изпрати ме някъде много далеч от стола пред лаптопа...

Моля те, продължавай да пишеш. Имаш уникален талант!


Замисли се да издадеш писанията си. Дори на първо време така за приятели, в малък тираж. Само от нашия форум и клуб много хора ще си купят книжката.

ROCK ON!

[Spit-Fire]

Замислям се сериозно за тея книги ма тва може да стане чак след време когато си имам месечни доходи и най-вече съм събрал за моето БМВ.