Русенско варено

[ati Профил ICQ]

Петък вечер...
Ати е в отвратително настроени - дошло му е от всичко в повече, има проблеми вкъщи, с едно момиче и единственото място, което си е наситина негово е неговата вярна кола. Всяка вечер той обикаля безцелно из софийските улици.
Петък вечер е.....
Както всеки петък Ати е на кино с компания от работата си, след което се вижда с Маус (Владо с типото), Асен и Люлинкста автогрупа. Преди това го бяха спрели за проверка, което го забави. След 1 час, прекаран в приятна компания всички освен ати и Маус се отпарвят да играят билярд. На Ати не му е до билярд, той иска да си е отново сред 4-те стени на своята мала, сива крепост и да кара - това е единственото, което го успокоява. Маус пита, дали би било удобно да се вози, стига да не му пречи. Не мисля, че Ати би имал нещо напротив и така се и оказва - двата поемат с малкото вълче на безцелна разходка. Пътя им ги отвежда в близката Банкя, откъде поемат към границата. За добро или лошо започна да им свършва газ-та и се налга да се върнат в софийския квартал, за да заредят. Оказва се, че Маус дължи на Ати пари, а и последния сипва за сумата от 25 лв, което е половин бутилка и около 300 км пробег - достатъчно за тази вечер. Но на Ати не му се кара по прав път до границата и решава да отиде отново до така обичаната подбалканска пътна мрежа. Маус вметва, че където е подбалкнаската и 150 км по-нататък е Русе, което било хубаво, а и Ати все още не го е виждал през живота си. След първоначално дърпане от страна на последния все пак в 12 през нощта решават да отидат. Кратко минаване през домовете за четки за зъби, една торба с аудио-касетки и добро настроение.....
Пръстите са ми наелектризирани, ток протича през цялото ми тяло, виждам син ореол около себе си. Всичко свети в нетърпение да тръгне на път - единственото място, на което машина и чпвек се сливат. По-малко от час след решението сме напуснали София с напълнена до пръсване бутилка газ и Продиджи в касетофона. Карам бавно, спокойно, държа около 105 км/ч и усещам, че на моето 1.8 с 4 скорости му е добре така - аз не бързам за никъде, нощта и два дни почивка са пред мен. Не след дълдо забелязвам, че 105 км/ч ги държа на нанагорнище, а по равните места вече са 110. Усмихвам се - двигателя пее своята монотонна песен и явно маслата се размешват подходящо и не дават толкова голямо съпротивление - усещам си количката по-лека. Приказваме си, смеем се, отпиваме по глътки кола и се наслаждаве на усещането на носещия се вече с 115 км/ч под нас асфалт, когато минаваме втория тунел и ни спират за проверка. Едва сега усещам колко са ми добри спирачките - без особено накланяне от 110 си спирам без заченък на приплъзване с износени гуми за тези 30 - 40 метра, които ми остави катаджията. Кратка, 5 - минутна проверка устаноев, че всичко в колата ми е наред и ни пуснаха да продължим по пътя си. Вече си държах лявата лента с 120 и рядко се срещаше някой, който да ме изпревари. На стеснените завой беше катастрофирало едно Ауди, на което спряхме да видим дали не можем да помогнем с нещо - освен, че ни се зарадваха и ни благодариха се оказа, че нямат нужда от нищо. Продължението на магистралата беше невероятно - завой и хубава настилка - истинско удоволствие от намаляне преди завой и ускорявнае след него, а навигатора Маус знаеше къде са разположени полицейските патрули, така че си порехме нощта с вече 130 при еднакви на звук обороти - не вярвах, че така ще се отпуши една кола след 120 км извънградски път. Сменихме се веднъж, за да се насладя на гледките отвъд пътя - в тъмния си оерол земята изглеждаше приказно красива, само далечните светлини напомняха на цивилизацията. А ние пътуваме в тунела, оставян от силните ми, светещи в бяло фарове (така и не съм разбрал защо така добре ми свети колата и най-вече - как свети бяло?) и потъваме все по-надълбоко в тъмнината, която ни обгръща, изолира ни от останалия свят, от проблемите в него, дори от мобилен обхват - тъмнината се опитва да ни затвори в своя купол на забрава, но машинката продължава да се бори геройски с нея. Все повече започвам да осъзнавам колко обичам тази кола. По едно време спряхме, изгасихме двигателя и излязохме навън в тъмната нощ, за да се насладаим на тишината. Колите се чуваха от километри, толкова беше тихо. През останалото време тишина. И само лекото припукване на изтиващи части на моя малък, 4 - цилиндров приятел, който вярно седеше отстрани на пътя на габарити, наслаждавайки се на същото, на което и ние. Не след дълго продължихме пътуването си. Колата следваше моите движения, усещах я, все едно аз тичам по асфалта. Моите ръце бяха предните гуми - само си помислях и тя вече беше свила, моите крака бяха мощта - само си представях и тя нежно ме натискаше в седалката и се юрваше с всичка сила срещу мрака....
следва продължение

[krika Профил Уеб-сайт]

Лудница....