Русенско варено - част 2

[ati Профил ICQ]

След като предишната нощ пристигнахем в 4 сутринта, а на мен не ми се слизаше от колата и бях готов още веднъж да пропътувам това растояние, само да не ми се затваряха така очите, си легнахме да спим. Не след дълго аз се бях събудил и си мислех за всичките изминати километри и колата ми, която ме чакаше, паркирана на тротоара отвън. Бях наистина горд с нея и вече бях сигурен, че я обичам, затова реших, че днес заслужава нещо специално.
Ядохме за закуска някакви палачинки в центъра на Русе. Чакахме да се видим с приятелката на Маус и се разхождахме с моето БМВ и един Опел Астра на приятел. Не след дълго аз направо спрях на една улица, защото пред мене седеше едно синьо, Баур - Кабрио, което ми го показаха, защото знаят, че искам кабрио. Няма нужда да ви споменавам, че беше и с добре познатите стикери на форума. За много кратко време ме връхлетяха всичките ми спомени, свързани с колата на Булли - събора, ходенето до морето, идването му до София. Ако сте гледали филми, в които на главния герой му ровят в мислите и зиведнъж като във влакче на ужасите той препуска из негови (или чужди) мисли, които прелитат толкова бързо покрай него, че се размазват по крайщата - така седях и аз, спрял колата си по средата на улицата и зяпнал с отворена челюст.
- Ати, каков става?
Това ме изведе от състоянието ми на транс и аз започнах нечленоразделно да обяснявам (което наложи след като се успокоя да повторя) чие е било това Кабрио. Чух се с Булли, които праща много поздрави на всички и продължава да събира пари за друго БМВ
След малко взехме приятелката на Маус и се чудехме какво да правим. Тя предложи да видим града, да ни разкаже за забележителностите, но аз бях чул за един известен русенски полигон, та чак и снимки бях видял, качени от Камикадзе. Кратко споглеждане с Маус - забележителностите можеха да почакат, бях обещал на колата си нещо специално
Пътя натам беше с 60, отворени прозорци и весела музика, слънцетп печеше приятно.
Достигнахме полигона и тъкмо бяха слезли пасажерите ми, когато колата си поиска своето - не можех повече да я карам да чака и я оставих да се налудува във всичките вариации на пързаляне по покрития отчасти с малки камъчета плац. Понеже съм готин споделих радостта си с Маус, който също доста я въртя, а когато спря аз вече знаех, че от тези гуми нищо не става.
Как ли? Ами едната така яростно съскаше, че за по-малко от минута спадна на джанта, другата (доколкото тази топка от телове и парчета каучук може да се нарече гума) едва се държеше. Бърза смяна с резервната и лекичко прибиране към града.
Така и не можах да разбера какви са тези протектори на гумата, която гумаджбията виждаше от 10 метра, с думите:
- Ми то така става от много газ - спирачка
- Не, само газ - допълних аз.
Взех си две гуми, старите нямах място да ги взема и ги снимах и хвърлих. За съжеление телефона не е хванал добре как липсваха парчета и как цялата гума имаше вид на пънкар - отвсякъде стърчеше по нещо
Колата беше доволна, много ги обича тези гуми, като кучето на Явор е
Беше време да видим Русе от високо, за което използвахме кафето на ТВ - кулата. Малко след това отидохме до Дунав - мост, защото исках да го видя. По едно време дойде един митничар да пита по какъв точно случай сме там, а ние отговорихме, че само гледаме и сме туристи. Явно не идват много такива като нас, зашото след 5 секундно безмълвно гледане той си тръгна, без да каже нищо.
Прибрах се да измия колата и да я подготвя за предстоящия път до село Добролево, врачанско.
В 21 напуснахме Русе с горе-долу идея накъде отиваме.
Пътувахме вече с 130 - 140. На правите имаше и по-бързи от мен автомобили, но в завойте те намаляха много и аз със засилка ги задминавах (обожавам нощно време, когатомога да видя напред до идвния вторник). По едно време видяхме човек да бута трабант и спряхме да помогнем. След 40 минути тъкмо се качвахме в колата, когато мина цяла колона автомобили покрай нас. Погледнах си часовника - 22.50 в събота вечерта - чак пък колона да се образува, откъде толкова коли? Не след дълго настигнах на една дълга права 6 коли, движещи с с около 105 км/ч, а аз 140 и с ляв мигач минах в насрещното. Предпоследната кола беше бяло е34, което ме накара да се усъмня в нещо нередно - при положение, че аз карам спокойно 140 защо тоя кара така бавно?
В следващия момент видях движещата се напред с 100 патрулна кола. Сметнах, че ще е доста грубо така с 140 да я задмина и едва спрях зад нея, като първо минах рязко в дясно, така че да може да ми види десния фар в неговто дясно огледало за обратно виждане, после се върнах като вълна от ляво - и там да ми види муцуната и после се кротнах точно зад него - на около 2 метра, така че да не може да ми види фаровете, а само сиянието по задния прозорец. Обожавам този номер и не се сдържах Оставих малко повече растояние между нас и тъкмо се чудех как да мина това препятсвие, когато видях табелка - Плевен, накъдето бяхме тръгнали. Докато се усетя и заради късата дистанция само можах да забележа, че патрулката спира със също така пуснат десeн мигач в устието на влизането на една бензиностанция. За да не ударя патрулката тръгнах да минавам от ляво, но там се оказа остров, който заобикаляйки минах на някакви милиметри от вратата на полицайте. Успях да спра на около 6 метра пред тях. Така и така бях спрял, реших да питам за посоката, защото непосредствено след пропусната от мен табелка за Плевен имаше на 100 м още една. Дадох задна, спрях и тръгнах да слизам, а заедно с мен и Маус. В този момент си дадох сметка как изглеждам от страни – бях ги настигнал с 140, бях се лепнал зад тях, в следващия момент те спират на строяща се бензиностанция без жива душа, аз минавам и ги засичам, след което върщам назад, отварям врата с ръце, обути в ръкавици с изрязани пръсти (по – удобно се кара с тях), а до мен и моя спътник отваря своята врата, слизайки от едно неугледно на вид сиво БМВ. Само изсъсках на Маус да не слиза, разгърнах ръцете си леко в страни от тялото си, с разтворени пръсти, така че да могат да ги виждат и бавно и внимателно се придвижих до патрулката, като гледах да не правя резки движения. Онези от вътре ме гледаха със затаен дъх. Чак след като вежливо им обясних, че съм объркал пътя и ги попитах как да стигна до моята цел те се отпуснаха.
Набутах се в някаква индустриална зона на Плевен, която толкова напомняше на Нийд фор Спийд, че очаквах всеки момент няколко поршета да профучат покрай мен. Поршета нямаше, за сметка на това много дупки и богохулства от мен. Не беше достатъчно, а и мъгла започна да се спуска. Не се притеснявах толкова от нея заради риска да се ударя, колкото че ще ме забави много, а на село не знаеха, че идвам, нямаше и мобилен обвхат там. Подмамен от добрия път, на който бях до този момент аз поех между селата. Следващите 60 км ги минахме за 2 часа и половина – не се виждаше повече от 7 – 8 метра пред колата, карах на втора. Пътя се оказа с идея да бъде строен – беше изкопан и наслан с чакъл, но явно преди години, защото чакъла се беше наместил по неравностите с размерите на малки кратери, през които трябваше да пълзя на първа скорост и да се моля да не ми спукат гумите. Тъкмо след около час на първа минах тези кратери и дадох малко газ, когато се наложи от около 60 км/ч да използвам наученото досега във въртенето на колата, за да спра почти на 90 градуса спрямо посоката си на движение, за да не се врежа в стърчащите на пътя релси, които по никакъв начин не бяха обозначени. Това ми беше предостатъчно и реших да карам бавно, което ни отведе към 2 през нощта при заветната цел с много лупане из селата (добре, че Маус въпреки моите уверения, че ще намерим селото, беше взел карта)……
следва