Виж темата - една страхотна история

от **ati** » 04 Сеп 2004, 21:37

Нямах намерение да пиша скоро, но виждам, че липсват нещо страхотните истории напоследък, затова ще споделя една моя, все още актуална.
Петък е. Аз съм ядосан, защото едно момиче се държа досущ като жена с мен - едно говори и прави пред мен, друго мисли итн. Освен това бях изморен, защото нощта не можах да спя (последните две седмици бях нощна на работа, а петък бях през деня и се сещате, че аха да заспя в 6.30 сутринта по навик и вече трябваше да ставам. Та гадно ми е. Нямам настроение, нямам апетит, имам само желанието да се кача в любимата машина и да се махна нанякъде. Речено, сторено. Сипах газ и подкарах в неизвестна посока извън София. Реших да поема по Ботевградско шосе, защото Цариградско ми е до болка познато. Имах намерението да стигна, докъдето ми стигне газ-та, да спя в колата и да се прибера събота да си върша работата, имах малко нужда да остана насаме със себе си. Подкарах колата, слушайки Брейв Ню Уорд на Мейдън (благодарение на Асен) и си се кротнах след няколко опита да си настроя газта (сега вече вдига 80 на втора) на 110 км/ч, които при наличие на 4 скорости се оказаха учудващо удобни и тихи за колата. Още след първите 15-тина километра се появи усмивка на задоволство на лицето ми. Колата беше легнала на пътя, няма троп, няма хоп, държи си лентата, спира на право, с една дума – кеф. Още по-голямо удоволствие ми доставяше факта, че хората, виждайки ме в огледалата за обратно виждане веднага гледаха са ми сторят път, без да съм светил, мигал или да съм ги притеснявал, просто ей тъй. Иска ми се да имам и 5-та предавка, за да мога да ги задминавам с 130 – 140, поне да оправдая махането им от лентата. Нищо де, аз не бързах, карах си, слушах си, пях си. По едно време – нанадолнище. Ха, казах си аз, я да видим колко можеш да вървиш надолу. Е да, но петък вечер, всички софиянци се изнасят към родните места и магистралата натоварена. Повече от 140 не можеха да се подържат, без да се създава опасност за движението. Нищо. Пак ми беше кеф, до момента, в който се чу едно силно – Туп, последвано от поредица удари идващи отзад под купето. Първото, което ми мина през акъла бе да не ми е строшен задния джам (той Явор знае), после си помислих, че може да ми се е откачило гърнето, но трябваше да се чуят спирачки зад мен, ако беше така. В този момент се сетих, че може да съм спукал гума и всеки момент да загубя контрол, поради липса на равномерно сцепление с пътя. След тези две секунди размисъл пуснах аварийните и хоп я дясно. Много ми стана смешно, като си погледнах ауспуха – задното гърне откъснато от експлозия (миг преди да се случи бях отпуснал за момент газ-та) в изходящия тракт и виси само на гумените маншони. Проверих дали всичко е здраво закрепено, така че да не убия някого и след като се уверих в това потеглих отново. Стигнах до Ботевград и се обадих на приятели. Били на градинско парти в Банкя и им било добре. Ами нека, на мен 100 % ми е повече кеф да седя в колата, осветена само от габаритите, озвучена тихо от Блад Брадърс. Червените прибори имаха някакъв успокояващ ефект. След 3 минути и края на песента реших, че ще ми е скучно да се прибера по магистралата. Може би имаше начин да се включа към подбалканската, да се порадвам на малко завой. Речено, сторено. Сипах още газ и газ (каква тафтология)…. Нанякъде. Минах през Правец, където ме опътиха обратно към магистралата, но аз им отвърнах – колата ми е нова, искам да я пробвам по завой. Човека се усмихна и ми каза – в такъв случай минаваш оттук, тук и тук и си на подбалканската, но внимвай – завойте са опасни. Иххх, кеф. Малко след това бях вече на своя територия – тъмните завой. Спрях, за да преместя всичко от багажника в купето, за да не се мандахерца излишно, нагласих си седалката, изчистих за пореден път стъклото си и потеглих. Има нещо тайнствено и същевременно красиво да пориш мрака през светлия тунел, оставян от дългите ти светлини. Виждаш само короните на дърветата, а в далечината концентрацията на тъмнината ти напомня, че тук си само ти, колата и природата. Няма кой да ти помогне, няма кой да ти освети, тук си сам срещу всичко. Радио не ми трябваше отдавна, слушах звука на мотора, порещ нощта, присвирването на гумите, борещи се за сцепление и краткото так – так от превключването на скоростите. Не знам колко време бях в този транс, които ми се стори секунди, а всъщност бе над 60 км, но се озовах в някакво село, намиращо се преди Златишкия проход. Нито знаех къде съм, нито знаех накъде да карам. Телефонно обаждане до Банкя не спаси положението – и те не знаеха къде съм, а газ-та ми вече свършваше. Попитах едни хора за пътя и те ме посъветвах да се върна, прохода бил много опасен и много дълъг. Много ме блазнеше идеята да проверя твърдението, но нямах нито ГСМ – обвахт, нито газ, нито някой знаеше къде съм, нито до такава степен познавах колата си (все пак от едва 5 дни я имах). Рационалната мисъл надделя над емоционалността, която вече бе получила своето и аз усмихнат поех пътя към вкъщи (вече не ми се спеше в колата). Пътя наобратно ми се стори доста по-дълъг, може би защото се оглеждах за символи (то знаци нямаше никъде, надявах се на някви древни йероглифи поне), водеши към София или защото карах малко по-бавно, пестейки газ. След много лутаници и обратни завой най-накрая, оринтирайки се по светлините се добрах до Правец. Естествено единствения срещнат по това време (вече към 12 през нощта) ме прати за зелен хайвер, от който благодарение на една бензиностанция, която бях запомнил на идване, успях да се измъкна (какво толкова им прави кеф да се будалкат със загубили се хора). Оттам беше лесно – намерих си пътя към дома. Понеже намалям в населени места, особено нощем до 50 - 60 – главно заради хората, и децата, които са се върнали за училище, но и заради дупки и неосветени участъци, доста коли ме задминаха. Стъпил на магистралата аз бързо ги бях догонил и минал, без това да си го бях поставил за цел. Количката си вървеше – по нанагорнище, в завой, навсякъде. Удоволствието от усещането, че едва ли не тя следи погледа ти е неописуемо. Разбира се върнах доста бързо в София и бях поканен да се присъединя към градинското парти. На 1 км в София ми свърши газ-та. Миг преди да ми свърши и бензина се добрах до бензиностанция, където за пореден път тази вечер оставих малко богатсво. Но бях доволен. Колата ми вървеше за обема и задвижването си.
Последва малко екшън в Банкя и спокойно, релаксиращо прибиране оттам. Вечерта оставих колата и се обръщах няколко пъти да я погледна, огряна от луната и тихо пукаща, докато изстива, преди да се кача във входа ми. Отново знам, че БМВ за мен е нещо много повече от кола. БМВ е моята свобода.
Ати